Чаках другаря си седнал на леглото. Сърцето ми биеше до пръсване. След няколко мига бягството ни щеше да започне. Нека Господ и добрият късмет ми помогнат, за да се измъкна веднъж завинаги от блатото.
Странно, но мисълта ми се обръщаше към миналото само за да извика образите на баща ми и на семейството ми. Сякаш спомените от съда, съдебните заседатели и прокурора бяха изчезнали.
В момента, в който вратата се отвори, аз неволно си припомнях ужасяващата сцена с трупа на Матю, носен прав от акулите.
— Тръгваме, Папи!
Последвах го. Той бързо заключи вратата и скри ключа в едно ъгълче на коридора.
— Бързо, давай по-бързо.
Стигнахме до склада. Вратата беше отворена. Изваждането на празното буре се оказа детска игра. Той уви около тялото си въжетата, а аз — металните жици. Поех чантата с брашното и затъркалях в черната като катран нощ моето буре към морето. Той вървеше зад мен, като влачеше бурето с олио. Добре че беше толкова як, та успяваше да задържа тежкия товар надолу по стръмния наклон.
— По-полека, внимавай да не те повлече.
Спирах се да го изчакам, за да може, ако той изпусне бурето си, аз да го спра с моето. Слизах заднешком, бурето се търкаляше след мен. Стигнахме до брега без никакви проблеми. Една тясна пътека водеше право към морето, но оттам нататък следваха трудни за преодоляване скали.
— Дай да изпразним бурето — никога няма да успеем да се справим със скалите, ако е пълно.
Вятърът беше много силен и вълните яростно се разбиваха върху скалите. Ето, най-после го изпразнихме.
— Набий здраво запушалката. Чакай, сложи отгоре тази плочка.
Пробихме необходимите дупки.
— Забивай добре пироните.
Воят на вятъра и на вълните заглушаваше нашите удари.
Овързани здраво едно за друго, двете бурета вече много трудно можеха да се пренесат над скалите. Всяко от тях имаше вместимост от по двеста двадесет и пет литра. Бяха твърде обемни и неудобни за повдигане. Мястото, което моят приятел бе избрал за спускането им във водата, по никакъв начин не облекчаваше задачата ни.
— Хайде, бутни по-яко, майка ти стара! Повдигни го малко. Внимавай с вълната!
И двамата заедно с буретата бяхме подети от мощната вълна и отблъснати обратно към скалите.
— Внимавай! Ще счупим буретата, а може да си изпотрошим по някоя ръка или крак.
— Успокой се, Салвидиа. Или тръгни напред към дълбокото, или ела тук отзад. Добре, точно там си застанал много добре. Когато ти извикам, дръпни с всички сили към себе си. Аз ще ги избутам оттук и ще успеем да се отлепим от скалите. Но сега трябва да издържим и да останем по местата си, дори вълните да ни залеят.
Изкрещях тези няколко заповеди сред шума на вятъра и вълните и реших, че другарят ми ги е чул. Една огромна вълна заля изцяло малката ни група — буретата, него и мен. В този момент яростно с всички сили оттласнах сала напред. Той сигурно също здраво дръпна, защото внезапно се отлепихме от скалите и гребенът ни поде. Той успя да яхне бурето преди мен и в мига, в който се надигах, за да се кача и аз, огромна вълна ни поде и ни запрати като перце върху една ръбеста скала, издадена по-напред в морето от останалите. Страхотният удар бе толкова силен, че буретата се разцепиха и парчетата им се разхвърчаха на различни страни. При отдръпването си вълната ме завлачи на повече от двадесет метра навътре. Закрепих се на повърхността и се оставих да ме подеме следващата вълна, която летеше право към брега. Приземих се, седнал между две скали. Успях да се заловя за тях, преди да бъда отново отнесен в морето. С натъртено от всички страни тяло успях да изпълзя оттам, но щом се озовах на брега, осъзнах, че се намирам на стотина метра от мястото, откъдето се опитахме да отплаваме.
Зарязах предпазните мерки и закрещях „Салвидиа! Ромеро! Къде си?“ Никой не ми отвърна. Смазан, се отпуснах на пътя, свалих панталона и ватенката си и останах отново само по гащи. По дяволите! Приятелю, къде си? Отново се развиках с пълно гърло: „Къде си?“ Отговориха ми само вятърът, морето и вълните. Не зная колко време останах там неподвижен, напълно смазан и физически, и духовно. После заридах от гняв и запокитих торбичката с тютюн и кибрит, която висеше на врата ми — тази проява на братска загриженост към мен от страна на моя приятел, който не пушеше.
Изправих се с лице срещу вятъра и чудовищните вълни, които пометоха всичките ми надежди, размахах юмрук към небето и напсувах Бога: „Мръсна гадна свиньо, педераст, не те ли е срам да се озлобяваш така срещу мен? Ти ли се наричаш добрият Дядо Господ? Гаден мошеник, това си ти! Проклет садист — това си ти! Перверзник и мръсник! Никога повече няма да произнеса името ти! Не го заслужаваш!“