Но той издържал. Не бива да падам по-долу и трябва веднъж завинаги да се откажа от идеята за бягство под девиза „свобода или смърт“. Трябва да забравя за думата смърт и оттук нататък да мисля само за успеха и свободата.
По време на дългите часове, прекарани на любимото на Драйфус място, мисълта ми ту се луташе към миналото, ту се втурваше да гради мечти за розовото бъдеще. Понякога очите ми ослепяваха от потоците светлина и платинените отблясъци по гребените на вълните. Толкова се вглеждах, уж без да виждам, в морето, че постепенно опознавах всичките въображаеми и истински капризи на гонените от вятъра вълни. Неуморимо и неумолимо море — то нападаше най-силно издадените напред скали. Обливаше ги, дълбаеше ги, като че ли искаше да каже на Дяволския остров: „Върви си, трябва да изчезнеш, защото препречваш пътя ми към Голямата земя, защото стоиш тук като барикада. Затуй ден след ден отчупвам по някое парченце от теб.“ Когато бушуваше буря, морето й се отдаваше изцяло и не само дълбаеше скалите, като отвличаше със себе си разрушените отломки, но непрестанно се стремеше да залее с вода всички ъгълчета и закътани места, да минира лека-полека огромните скали, които сякаш заявяваха: „Оттук не може да мине никой.“
И тогава открих нещо изключително важно. Точно под камъка на Драйфус вълните връхлитаха върху две издадени скали, разбиваха се и бурно се отдръпваха. Тоновете вода обаче не се разпръскваха, защото оставаха пленени между стените на широката пет-шест метра подкова, оформена от двете скали и стръмния склон зад тях. На вълната не й оставаше друг изход, освен да се върне обратно в морето.
Откритието беше много важно, защото означаваше, че ако аз скоча с една торба кокосови орехи в пропастта точно когато вълната се разбива, тя без съмнение ще ме отнесе със себе си, оттегляйки се обратно в морето.
Знаех къде да намеря необходимите ми сукнени торби — край копанята на прасетата имаше колкото щеш. В тях събирахме кокосови орехи.
Първата ми задача бе да проведа опит. При пълнолуние приливите са по-силни и вълните по-високи. Трябваше да почакам до пълнолуние. Скрих в една подводна пещера здраво зашита сукнена торба, натъпкана със сухи кокосови орехи. Бях намерил това скривалище, докато се гмурках да търся раци. В него въздух влизаше само при отлив. Торбата стоеше като закачена за тавана на пещерата.
В друга торба, привързана към кокосовите орехи, сложих камък, тежащ около тридесет и пет — четиридесет килограма. Смятах да пътувам върху две торби и тежах около седемдесет килограма — значи пропорциите бяха спазени.
Чувствах се страшно възбуден от мисълта за експеримента. Достъпът до тази част на острова бе табу. Никога никой не би предположил, че човек може да хукне да бяга тъкмо от най-бурното и съответно най-опасното място.
И все пак това бе единствената точка, от която, успеех ли да се отлепя от брега, щях да тръгна право към открито море без опасност да налетя на Роаял.
Точно оттук и от никъде другаде можех да избягам. Торбата с орехите и камъкът тежаха доста и ми беше трудно да ги нося сам. Не успявах да ги кача нагоре по вечно мократа и хлъзгава от вълните скала. Говорих с Чанг и той прие да ми помогне. Беше нарамил цял арсенал от въдици, за да може, ако ни спипат, да каже, че сме тръгнали да залагаме примки за акули.
— Давай, Чанг. Още малко и сме горе.
Кръглата луна ни осветяваше като посред бял ден. Грохотът на вълните ме заглуши.
— Готов ли си, Папийон? Хайде да пробваме с тази тук — предложи Чанг.
Вълната бе висока около пет метра и летеше към скалите като побесняла. Разби се точно под краката ни, но ударът имаше такава сила, че гребенът се разпръсна нагоре и ни измокри целите. Това не ни попречи да хвърлим торбата при следващата вълна, като уцелихме центъра на водовъртежа, който се оформяше точно преди оттеглянето й. Торбата бе отнесена навътре в морето леко като перце.
— Ето че се получи, Чанг.
— Чакай да видим дали няма да се върне.
Едва изтекоха пет минути и аз отчаян видях как моята торба се връща обратно, носена на гребена на страшна вълна, висока около седем — осем метра. Тежестта на камъка не значеше нищо за огромната водна маса. Кокосовите орехи бяха кацнали върху носа й, точно пред пяната, и вълната ги запокити с нечувана мощ обратно там, където ги хвърлихме преди малко. Торбата се разби върху отсрещната скала, разкъса се и орехите се разлетяха на всички страни, а камъкът бързо потъна.