Мокри до кости — тъй като вълната буквално ни обля и ни събори, но, слава Богу, назад върху земята, а не в пропастта, изподрани и изтощени, двамата с Чанг хукнахме, колкото можем по-бързо, надалеч от прокълнатото място, без дори да погледнем отново към морето.
— Лошо, Папийон, лоша идея да бяга от Дявола. По-добре от Роаял. Там от южна страна по-лесно бяга.
— Да, но едно бягство от Роаял ще бъде открито след максимум два часа. И тъй като торбата с орехите не разчита на друго ускорение освен на естественото движение на вълните, трите кораба на острова ще могат лесно да ме настигнат. А тук, първо на първо, не разполагат с кораб, второ, ще имам пред себе си цялата нощ, преди изобщо да разберат, че съм изчезнал, и, трето, лесно ще повярват, че съм се удавил по време на риболов. Ако тръгна в бурно време, нито една лодка няма да е в състояние да доплува дотук. Значи Дяволският остров е идеалното място за бягство. Но кой е идеалният начин?
По обяд слънцето тежко надвисна върху ни. Тропическата жега създаваше чувството, че мозъкът ти ей сега ще кипне. Всяка живинка, поникнала тук, но неизрасла достатъчно, за да се справи с адския пек, просто изгаряше. Всяка локва с морска вода, ако не беше достатъчно дълбока, се изпаряваше за няколко часа, оставяйки след себе си бял пласт от сол. Въздухът танцуваше в маранята. Да, въздухът буквално се движеше пред очите ми и пречупените през него отблясъци от морето палеха клепачите ми. И въпреки това, седнал върху камъка на Драйфус, аз продължавах да изучавам вълните. И в един момент забелязах какъв глупак съм бил.
Онзи огромен воден масив, издигнал се два пъти по-високо от останалите, който разби торбата върху скалите, се повтаряше само веднъж на седем вълни.
От обяд до залез-слънце наблюдавах дали не става дума за случайност или каприз, дали периодичността и формата на Голямата вълна не се променят.
Не, Голямата вълна нито веднъж не закъсня и не избърза. След шест вълни, високи от по шест метра, някъде на триста метра от брега се оформяше Голямата вълна. Втурваше се към скалите, изправена като колона. Колкото повече се приближаваше, толкова по-висока и масивна ставаше. За разлика от предишните гребенът й бе почти без пяна. Грохотът й също бе особен — напомняше за далечна гръмотевица. Когато се разбиваше между двете скали и хукваше да се изтегля обратно, тя сякаш в един момент се задушаваше, заклещена в подножието на склона, тъй като носеше много повече вода от останалите. Нужни бяха десет-петнадесет секунди, за да могат създадените в подковата водовъртежи да намерят обратния изход и да се оттеглят, изскубвайки по пътя си огромни камънаци, които след това влачеха напред-назад с адски грохот.
Натиках десетина кокосови ореха в една торба, вързах към тях камък от около двадесет кила и щом Голямата вълна се разби под краката ми, ги хвърлих в нея.
Не успях да ги проследя, тъй като в пропастта имаше твърде много пяна, но за една секунда мярнах вързопа, който водата буквално засмука навътре в морето при изтеглянето си от подковата. Тази торба не се върна. Шестте последвали вълни нямаха достатъчно сила да я запокитят обратно към брега, а когато седмата започна да се оформя на тристатина метра от скалите, кокосовите орехи вече бяха отнесени далеч от опасната зона. Така и не ги видях повече.
Преизпълнен с радост и надежда, тръгнах обратно към лагера. Най-после бях открил идеалния начин да изляза в открито море. Този път нямаше място за случайности. Щях да направя още един по-сериозен опит, възможно най-близък до реалността: две торби с орехи, завързани здраво една за друга, и прикрепена върху тях седемдесеткилограмова тежест, разпределена между два-три камъка. Разказах всичко на Чанг. Новото ми приятелче — малкият китаец от Пуло Кондор, слушаше обясненията ми най-старателно.
— Добре, Папийон. Мисля, че си на прав път. Аз тебе помогне за истинския опит. Чакаме осемметров прилив. Скоро равноденствие.
И така, Чанг ми помогна — изчакахме високия прилив в нощта на равноденствието и хвърлихме в центъра на прословутата вълна двете торби с кокосови орехи, натоварени с три камъка, играещи ролята на моите седемдесет кила.
— Ти как нарече малко момиче, което спаси на Сен Жозеф?
— Лизет.
— Ние наречем вълната, дето един ден ще те отнесе, Лизет. Съгласен?
— Съгласен.
Лизет пристигна с шума на бърз влак, нахлуващ в закрита гара. Оформи се на повече от двеста и петдесет метра от брега и се втурна към нас, изправена като стръмен склон, увличайки след себе си все повече вода. Беше наистина потресаваща гледка. Разби се с такава сила, че ние с Чанг едва не бяхме пометени от скалата, а торбите с кокосови орехи паднаха сами в пропастта. Слава Богу, за една десета от секундата ние си дадохме сметка, че не бихме могли да се задържим горе и се метнахме назад. Този ход не ни спаси от измокрянето, но благодарение на него не паднахме като чували в пропастта. Опита извършихме в десет сутринта. Не поемахме никакъв риск, тъй като в същото време тримата копои бяха заети да правят обща инвентаризация на другия край на острова. Торбите отплуваха, можехме ясно да ги различим, докато се отдалечаваха от брега. Дали разбитата вълна ги бе отнесла отвъд гнездото, в което се оформяше следващата й посестрима? Не повторихме опита, за да проверим с пълна точност. Шестте вълни след Лизет не успяха да уловят устремения към открито море товар. В това време се оформи и тръгна напред нова Лизет. Тя също не върна обратно торбите. Бяха се измъкнали от сферата на нейното влияние.