Бързо се изкатерихме до камъка на Драйфус, за да се опитаме да ги зърнем още веднъж, и на четири пъти с радост забелязвахме как се издигат върху гребените на вълните, но не по посока към Дяволския остров, а на запад. Експериментът можеше без съмнение да се нарече сполучлив. А аз щях да поема напред към голямата авантюра, яхнал гърба на Лизет.
— Ето я, погледни! — Едно, две, три, четири, пет, шест… и ето я Лизет насреща.
На това място, под камъка на Драйфус, морето винаги бе бурно, но днес настроението му беше особено лошо. Лизет се носеше напред с типичния си грохот. Струваше ми се по-огромна от когато и да било, като че ли специално днес събираше в основата си още по-страшни водни масиви. Чудовищната маса се нахвърли върху двете скали по-бързо и по-сърдито от когато и да било. И когато се разби и забуча, заклещена между камъните, ударът отекна по-заглушително от обикновено — ако това изобщо бе възможно.
— И ти искаш двамата да скочим тук? Е, приятелче, избрал си чудничко място. Но без мен. Вярно е, че искам да избягам, но не и да се самоубивам.
Силвен изглеждаше силно впечатлен от запознанството си с Лизет. Беше дошъл на Дяволския остров преди три дни и аз, естествено, му предложих да тръгне с мен. Щяхме да си приготвим по един сал за всеки. Ако приемеше, щях да имам спътник на континента и другар в бягството оттам нататък. Не е весело да оставаш сам в джунглата.
— Не се стряскай предварително. Признавам, в началото всеки мъж е склонен да отстъпи. И все пак това е единствената вълна, способна да ни завлече толкова навътре, че останалите да не могат да ни върнат обратно.
— Успокой се, виж, ние опитахме — додаде Чанг. — Сигурна работа. Веднъж да тръгнеш, не можеш се върна на Дявола, нито ще идеш на Роаял.
Мина цяла седмица, докато убедя Силвен. Той беше яко момче — целият в мускули, висок метър и осемдесет, с хубаво тяло на атлет.
— Добре, приемам, че вълната ще ни отвлече достатъчно навътре. Но колко време ще ни е нужно след това, за да стигнем до континента, разчитайки единствено на приливите и отливите?
— Искрено казано, Силвен, не зная. Отклонението може да е повече или по-малко голямо в зависимост от времето. Вятърът малко ще ни влияе, защото ще бъдем потопени във водата. Но ако морето е бурно и вълните силни, ще бъдем отнесени към джунглата по-бързо. Седем-осем, максимум десет прилива и отлива трябва да успеят да ни изхвърлят на брега. Значи като броим и отклоненията, ще ни трябват някъде между четиридесет и осем и шестдесет часа.
— Как ги преброи?
— От островите до брега по права линия има не повече от четиридесет километра. С отклонението се получава нещо като хипотенуза на правоъгълен триъгълник. Погледни посоката на вълните. В общи линии ни предстои да изминем от сто и двадесет до сто и петдесет километра максимум. Колкото повече се приближаваме до брега, толкова по-силно ще ни тласкат към него вълните. Така, както гледаш, нали не си мислиш, че една отломка може да изминава повече от пет километра в час?
Силвен ме гледаше и внимателно се вслушваше в обясненията ми. Симпатичният дългуч изглеждаше умно момче.
— Вярно, признавам, че не говориш необмислени приказки. Ако нямаше отливи, които да ни отвличат към открито море, щяхме да пристигнем за по-малко от тридесет часа. Но като вземем предвид отливите, излиза, че си прав — ще ни трябват някъде между четиридесет и осем и шестдесет часа.
— Убедих ли те да тръгнеш с мен?
— Почти. Да предположим, че сме стигнали до континента и сме вече в джунглата. Какво ще правим?
— Трябва да се доближим до околностите на Куру. Там има няколко големи селища — на риболовци, на търсачи на злато, събирачи на каучук. Трябва да се приближим към тях внимателно, защото в близост се намира и каторжнически лагер. В джунглата не може да няма оставени ориентири, които да сочат пътя към лагера на китайците, наречен Инини. Ще се наложи да пипнем някой каторжник или местен негър и да го принудим да ни заведе дотам. Ако се държи добре по пътя, ще му дадем петстотин кинта и ще го пуснем да се прибира. Ако попаднем на каторжник, ще го принудим да бяга с нас.