— Да, Силвен, остават ни само три дни. Аз вярвам, че ще успеем, а ти?
— Сто на сто, Папийон. Във вторник вечерта или сряда сутринта вече ще сме в джунглата. И тогава каквото сабя покаже!
Чанг подготви орехите, които взимахме за провизии. Освен ножовете си взимахме по една брадвичка, открадната от склада със сечивата.
Лагерът Инини се падаше на изток от Куру. Можехме да сме сигурни, че отиваме към него, само ако се движехме сутрин с лице към слънцето.
— Понеделник сутринта Сантори луд ще полудее — предрече Чанг. — Аз каже, че вие с Папийон изчезнали чак в понеделник в три следобед, когато копой спре да почива.
— А защо да не пристигнеш при тях тичешком и да кажеш, че някоя вълна ни е отнесла, докато сме били на риболов?
— Аз усложнения не иска. Аз каже: „Шефе, Папийон и Стефан днес не дошли да работят. Аз сам хранил прасетата.“ Толкоз. Нищо повече, нищо по-малко.
Бягството от Дяволския остров
Неделя, седем часът вечерта. Току-що се бях събудил. Бях си наложил да спя от събота сутринта. Луната изгряваше едва в девет часа. Така че навън бе тъмно като в рог. Няколко звезди по небето, и толкоз. Над главите ни се нижеха големи облаци, заредени с дъжд. Измъкнахме се от помещението. Тъй като често излизахме тайно на риболов или дори просто на разходка, останалите не ни обърнаха внимание.
В спалното се вмъкна едно младо момче заедно с любовника си — охранен арабин. Сигурно бяха ходили да се чукат в някое затънтено ъгълче. Като ги гледах как повдигат разклатените дъски на оградата, за да се приберат, си казах, че за арабина сигурно няма по-голямо щастие на света от това да чука приятелчето си по два-три пъти дневно. Възможността да задоволява до насита еротичните си потребности превръща за него каторгата в рай. И малкият педи сигурно чувства нещата по същия начин. Изглеждаше на двадесет и три — двадесет и пет години. Тялото му вече бе изгубило юношеския си чар. Макар да се движеше само по сянка, за да опази кожата си бяла като мляко, той вече не приличаше на Адонис. Все пак тук, в каторгата, намираше повече любовници, отколкото изобщо е можел да мечтае на свобода. Освен сериозния си приятел арабина той въртеше и няколко клиенти, на които взимаше по двадесет и пет франка на тек — точно колкото взимат курвите по булевард „Рошешуар“ в Монмартър. Клиентите не само му правят кефа, но и му осигуряват стабилен доход, благодарение на който той и „съпругът“ живеят нашироко. Самите клиенти затъват все по-дълбоко в порока си. Откак са стъпили тук, за тях няма друг идеал освен този — секса.
Прокурорът, който ги е осъдил, се е провалил в опита си да ги накаже, като ги прати в блатото. Точно в блатото те са открили своето щастие.
Дъските паднаха обратно на мястото си зад гърба на малкото педи и ние отново останахме сами — Чанг, Силвен и аз.
— Давайте.
Скоро стигнахме до северната част на острова. Измъкнахме двата сала от пещерата. За секунди и тримата се намокрихме до кости. Вятърът фучеше с характерния вой на отприщена стихия. Силвен и Чанг ми помогнаха да избутам сала си до върха на скалата. В последния момент реших да завържа лявата си китка за въжетата на торбите. Внезапно се бях уплашил, че при скока може да изпусна сала си и да оставя вълните да ме отнесат без него. Силвен се изкачи на съседната скала, подпомаган от Чанг. Луната бе изгряла високо и се виждаше ясно.
Омотах с кърпа главата си. Сега трябваше да изчакаме следващите шест вълни. Малко повече от тридесет минути.
Чанг се изкатери при мен. Прегърна ме през врата и ме целуна. След това легна върху скалата, зацепи се в една неравност на камъка и ме хвана здраво през краката. Така щеше да ми помогне да устоя на удара при разбиването на Лизет.
— Да мине тази и следващата е нашата — изкрещя Силвен.
Беше застанал пред сала си, за да го закрие с тяло от пипалата на Голямата вълна. Аз заех същата позиция. Освен това мен ме подкрепяха и ръцете на Чанг, който от нетърпение и нерви забиваше нокти в прасците ми.
И ето най-после насреща ни тръгна Лизет, която идваше да ни вземе. Приближаваше се, изправена като църковна кула. Разби се между нашите две скали с характерния си оглушителен рев и се срути в пропастта.
Скочих частица от секундата преди приятеля ми, който веднага ме последва, и двата сала, залепени един за друг, бяха засмукани към морето от Лизет с главозамайваща скорост. За по-малко от пет минути се озовахме на триста метра от брега. Силвен още не бе успял да се качи върху сала си. Аз се озовах върху моя още на втората минута. От камъка на Драйфус, където явно се бе изкачил бързо-бързо, Чанг размахваше бяла кърпа за сбогом. Изтекоха пет минути, откак отминахме опасното място, където се зараждаха и поемаха срещу острова големите вълни. Вълните, на чиито гребени се носехме сега, бяха по-дълги, почти без пяна и толкова ритмични, че саловете ни прескачаха от една на друга без сътресения, без риск от преобръщане.