Никога не съм получавал религиозно образование, не познавах началата на християнството, бях толкова невеж, че не знаех кой е бащата на Исус, дърводелец ли е или камилар, наистина ли Дева Мария му е майка. Неведението ми обаче не ми пречеше да се докосна до Бог, след като искрено се стремях към него. Успях да се почувствам едно цяло с вятъра, морето, слънцето, джунглата, звездите, дори с рибите, които Той беше размножил, за да нахрани човека.
Слънцето бързо се изкачваше към зенита си. Сигурно вече беше станало десет часът. От кръста нагоре бях напълно сух. Отново намокрих кърпата и я омотах около главата си като чалма. Наметнах ватенката си, защото раменете, гърбът и ръцете ми жестоко изгаряха. Дори краката ми червенееха като раци, макар да ги вадех рядко от водата.
Тъй като брегът беше близо, привличането стана по-силно.
Вълните се устремяваха почти перпендикулярно към него. Забелязвах ясно очертанията на джунглата и това ме накара да предположа, че само в рамките на тази сутрин за не повече от четири-пет часа, сме се приближили твърде много. Благодарение на опита от първото ми бягство умеех правилно да преценявам разстоянията. Ако виждаш подробности, значи разстоянието е по-малко от пет километра, а сега аз забелязвах различията между по-тънките и по-дебелите стволове на дърветата. А от гребена на една по-висока вълна дори зърнах ясно огромен мастодонт, наклонен силно напред и с потопена в морето корона.
Виж ти, делфини и птици! Дано на делфините да не им скимне да се позабавляват с моя сал. Бях чувал да разказват, че тези животни имали навика да подбутват отломките или пък хората към брега и в крайна сметка ги удавяли с муцуните си. Движени от най-доброто намерение да им помогнат, разбира се. Не, завъртяха се няколко пъти около мен, подушиха ме, за да разберат що за птица съм, но отминаха, без да докоснат сала. Уф!
Стана пладне. Слънцето висеше точно над главата ми. Твърдо бе решило да ме изпече на бавния си огън. Очите ми гнояха непрекъснато, по устните и носа ми не бе останала никаква кожа. Вълните бяха станали по-къси и яростно се мятаха към брега с оглушителен шум.
Почти непрекъснато можех да следя с очи Силвен. Не го губех от очи, тъй като вълните не бяха достатъчно дълбоки. Той от време на време се обръщаше към мен и размахваше ръка. Продължаваше да стои гол с омотана около челото кърпа.
Вече не вълните, а прибоят ни тласкаше към брега. По пътя си той преодоляваше нещо като бариера от пяна и после се втурваше с характерния си шум към джунглата.
Намирахме се на по-малко от километър от брега и аз ясно можех да различа бяло-розовите птици с аристократичните им качулки. С горди стъпки те се разхождаха из блатото. Сигурно бяха хиляди. Почти нито една от тях не литваше на повече от два метра височина. Кратките си полети предприемаха само за да не се намокрят от пяната. Повърхността наоколо бе покрита с пяна, а морето имаше кално жълтеникав отвратителен цвят. Толкова много се приближихме, че вече можех да различа по стволовете на дърветата бялата линия, оставена от морската сол.
Шумът на прибоя не можеше да заглуши острите писъци на хилядите разноцветни птици. Туп! Туп! После още два-три метра напред. Пльок! Дъното на торбите опря върху нещо. Бях затънал в тинята. Тук вече нямаше достатъчно вода, която да ме придвижва по-напред. Положението на слънцето показваше, че часът е два следобед. Бяхме тръгнали преди четиридесет часа — не вчера, а онзи ден, в десет вечерта, два часа след началото на отлива. Нормално беше да опра на дъно — сега също имаше отлив. Приливът щеше да започне към три часа. Значи през нощта щях да стигна до джунглата. Трябваше да запазя веригата, за да се държа здраво за сала. Предстоеше ми най-опасният момент — скоро вълните щяха да започнат да ме блъскат и заливат, без да могат да тласнат торбите напред. Трябваше да минат два-три часа след началото на прилива, за да заплуваме отново към брега.
Силвен ми се падаше отдясно и беше на стотина метра пред мен. Погледна ме и започна да жестикулира. Май искаше нещо да извика, но от гърлото му не излизаше ни звук — иначе щях да го чуя. Вълните на прибоя стихнаха. Саловете ни почиваха върху тинята и не долавяхме нищо друго освен писъците на птиците. Аз се намирах на около петстотин метра от джунглата, а Силвен — на триста и петдесет — четиристотин. Но какво прави този кретен? Стоеше прав насред тинята, изоставил сала зад гърба си. Да не би да е слънчасал! Не бива да мърда оттам, иначе с всяка крачка ще затъва все по-дълбоко и няма да може да се върне обратно при торбите. Поисках да му изсвиря, но не можах. Останала ми беше още малко вода. Изпразних меха в гърлото си и се опитах да извикам, за да го накарам да спре. Не бях в състояние да издам нито звук. Повърхността на тинята бе покрита с малки мехурчета газ, а това значеше, че отгоре има само тънка корица твърдина. Надолу е кал. Ако се оставиш да те пипне, ще ти разгони майката.