Силвен се обърна към мен, погледна ме и започна да прави знаци, които не разбрах. Аз от своя страна се опитвах да му кажа с жестове: не, недей да слизаш от сала си, никога няма да успееш да стигнеш до джунглата! Тъй като беше застанал зад торбите с кокосови орехи, не можех да преценя колко се е отдалечил. В началото си помислих, че е само на крачка разстояние и ако усети, че потъва, ще може да се хване за тях.
Внезапно си дадох сметка, че е стигнал доста напред. Беше затънал в блатото и сега не можеше да се измъкне, за да се върне обратно при сала. Долових вик за помощ. Тогава легнах по корем върху торбите, потопих ръце в калта и започнах да греба с всички сили. Успях да се приплъзна двадесетина метра напред, като направих, без да искам, лек завой наляво. Салът на Силвен вече не го закриваше от очите ми. Изправих се на крака, за да го видя, и тогава осъзнах, че приятелят ми, моят смел спътник беше вече погребан до кръста. Намираше се на повече от десет метра от торбите си. От ужас гласът ми се върна и аз закрещях: „Силвен! Силвен! Не мърдай, легни върху тинята! Опитай се, ако можеш, да освободиш краката си!“ Вятърът подхвана думите ми и той ги чу. Кимна в знак, че е разбрал. Отново се проснах по корем и забих нокти в калта, опитвайки се да се придвижа. Яростта ми вдъхна нечовешки сили и доста бързо успях да се доближа до него с още тридесетина метра. Мъчих се в продължение на един час, но напреднах много — деляха ни не повече от петдесет-шестдесет метра. Трудно успявах да го различа.
Поседнах замалко. Ръцете и лицето ми бяха целите в тиня. Опитвах се изтрия лявото си око от влязлата в него пареща солена кал, която ми пречеше да виждам. Отгоре на всичко другото, дясното око, започна на свой ред да сълзи. Най-после го видях. Вече не лежеше върху блатото. Беше се изправил. Тинята го бе погълнала до гърдите.
Появиха се първите вълни на прибоя. Те буквално минаваха върху мен, без да ме поместят, и разстилаха пяната си върху блатото. Водата заля и Силвен, който продължаваше да се показва от гърдите нагоре. Като светкавица ми мина през ума: „Колкото повече се засилва прибоят, толкова по ще омеква тинята. Трябва да стигна до него на всяка цена.“
Обхвана ме яростта на звяр, който брани малките си, почувствувах се като майка, която иска да спаси рожбата си от ужасна заплаха, и започнах да греба, да греба, да греба смрадливата тиня, за да се приближа към него. Той ме гледаше безмълвен, неподвижен, само големите му очи не ме изпускаха за миг. Стараех се да задържа погледа му — интересуваше ме само този контакт и изобщо не забелязвах къде забивах ръцете си. Влачех се по малко, но вълните, които минаваха отгоре ми, размекваха калта и можех да напредвам много по-бавно, отколкото преди час. Заля ме една голяма вълна, която едва не ме удави и почти успя да побутне сала. Седнах, за да видя по-добре. Силвен бе затънал до раменете. Намирах се на по-малко от четиридесет метра от него. Очите му говореха много. Беше разбрал, че ще умре като прокълнат нещастник на триста метра от Обетованата земя.
Пак легнах и заскубах тинята, но тя междувременно беше станала почти течна. Неговите очи бяха приковани към моите. Направи ми знак да спра, да не правя повече усилия. Въпреки всичко продължих. Деляха ни по-малко от тридесет метра, когато една голяма вълна ме затисна с масата си, едва не ме откъсна от торбите ми и успя да ме помести пет-шест метра напред.
След като вълната се отдръпна, надигнах глава и погледнах. Силвен бе изчезнал. Калта, покрита с тънък слой разпенена вода, бе съвсем гладка. Отгоре не бе останала, за да ми каже сбогом, дори ръката на бедния ми приятел. Реакцията ми беше ужасно животинска, отвратителна, инстинктът за самосъхранение заглуши всички други чувства: „Ти си жив. Сам си, ще останеш без другар насред джунглата и няма да ти е лесно да сполучиш в бягството.“
Поредната вълна ме блъсна по гърба, тъй като продължавах да седя върху торбите, и ме върна към действителността. Ударът ме прегъна на две — беше толкова силен, че в продължение на няколко минути не можех да си поема дъх. Салът се приплъзна на още три-четири метра. И чак след като проследих с очи отмиращата вълна, която се разби в стволовете на дърветата, заплаках за Силвен: „Бяхме толкова близо, защо ти трябваше да тръгваш? На по-малко от триста метра от дърветата! Защо? Кажи, защо направи тази глупост? Как можа да предположиш, че засъхналата корица е достатъчно здрава, за да ти позволи да стигнеш до брега? Слънцето ли те подлуди? Маранята ли? Не знам… Сигурно не си издържал в този ад. Кажи, защо един силен мъж като теб не устоя на пека още само няколко часа?“