Вълните връхлитаха една върху друга, бучейки като гръмотевици. Идваха все по-нагъсто и бяха все по-силни. Всеки път ме заливаха почти целия и всеки път ме преместваха с по няколко метра по повърхността на блатото. Към пет часа прибоят внезапно се усили, отлепи ме от калта и аз заплувах напред. Нивото на водата се повиши и вълните станаха безшумни. Досегашният тътен заглъхна. Салът на Силвен беше вече запокитен в джунглата.
Гребенът ме стовари не много рязко едва на двадесет метра от девствената гора. Когато се отдръпна, аз отново се оказах върху тинята. Бях обаче твърдо решен да не се отлепям от торбите си, докато не пипна здраво някой клон или лиана. Двадесет метра. Трябваше да изтече цял час, преди вълните да станат достатъчно силни, за да ме повдигнат отново и да ме придвижат до джунглата. Бях запратен върху дърветата с оглушителен тътен. Отвинтих гайката и се освободих от веригата. Не я изхвърлих — вероятно щеше да ми потрябва отново.
В джунглата
Бързо навлязох в джунглата преди слънцето да е залязло. Придвижвах се полувървейки, полуплувайки, тъй като и тук имаше много тиня, която се опитваше да ме погълне. Водата стигаше много навътре в джунглата. Нощта падна, а аз още не бях стъпил на твърда земя. Вонеше на разложено и имаше толкова много блатен газ, че очите ми смъдяха. Краката ми се набиха с треви и шума. Продължавах да влача торбите си. При всяка крачка първо опипвах терена под водата и стъпвах чак след като се уверя, че под мен има стабилна почва. Първата нощ прекарах върху голямо паднало дърво. По мен лазеха всякакви животинки. Цялото ми тяло пареше и болеше. Облякох си ватенката и здраво вързах чувалите с кокосови орехи за ствола. За мен те значеха живот, те бяха храната, която щеше да ми помогне да издържа. Бях прикрепил брадвичката си към дясната китка. Проснах се изтощен върху дървото между два клона, които оформяха нещо като голямо гнездо, и заспах, без да имам време да се замисля за каквото и да било. Впрочем не, мисля, че на няколко пъти промълвих „Бедни ми Силвен!“ и чак тогава се строполих като посечен.
Събудих се от крясъците на птиците. Слънчевите лъчи проникваха дълбоко в джунглата и падаха хоризонтално — значи беше шест-седем часът сутринта. Наоколо всичко тънеше във вода, т.е. в момента имаше прилив. Сигурно вече беше към края си.
Бях тръгнал от Дяволския остров преди шестдесет часа. Не можех да преценя дали съм се отдалечил много от морето. При всички положения трябваше да изчакам отдръпването на водата, за да стигна до брега, да се изсуша и да се постопля на слънце. Вече не разполагах със сладка вода. Останало ми беше малко месо от кокосов орех — хапнах го с наслада и намазах част от него върху раните си. Благодарение на мазнините, които съдържа, кокосовият орех облекчава изгарянията. После изпуших две цигари. Мислех за Силвен, този път без егоизъм. Дали не трябваше да предприема това бягство без спътник? Все пак винаги съм твърдял, че умея да се справям сам. И сега имам сили да го сторя, само дето мъката ме души. Затварям очи, като че ли това ще ми помогне да не виждам как другарят ми бе погълнат от блатото. За него борбата свърши.
Заклещих здраво торбите между двата клона и започнах да измъквам кокосовите орехи един по един. Успях да отворя два от тях, като ги удрях в ствола на дървото между краката си. За да разчупиш обвивката, трябва да уцелиш върха на ореха. Така става по-лесно, отколкото с брадвичката. Излапах единия и изпих малкото сладникава вода, която съдържаше. В това време морето бързо се оттегляше и скоро можех да ходя по тинята. Тръгнах към плажа.
Днес слънцето светеше приветливо и морето бе особено красиво. Дълго гледах към мястото, където предполагах, че е потънал Силвен. Дрехите ми изсъхнаха бързо. Поизмих се с морската вода, която бликаше от някаква дупка, и също се изсуших. Изпуших една цигара. Хвърлих последен поглед към гроба на приятеля ми и се върнах в джунглата. Придвижването не беше особено трудно. Нарамил торбите, аз бавно напредвах под зеления покрив. След по-малко от два часа най-после открих твърда земя, до която морето никога не бе стигало. По стволовете на дърветата нямаше следи от приливи. Реших да лагерувам тук и да си почивам в продължение на двадесет и четири часа. Започнах да отварям кокосовите орехи, изваждах ядките им и ги слагах в торбата, за да утолявам с тях глада си по-късно. Можех и да запаля огън, но реших, че няма да е разумно.