— Да, на островите е по-добре.
Седнахме за малко върху дебел клон. Предложих му една от неговите си кутии с мляко. Отказа, предпочиташе да дъвче кокосова ядка.
— Млада ли е жена ти?
— Да, на тридесет и две години е. Аз съм на четиридесет. Имаме пет деца — три момичета и две момчета.
— Добре ли печелиш?
— Справяме се благодарение на търговията с розово дърво. Пък и жена ми пере и глади бельото в надзирателските къщи. Това ни носи допълнителен доход. Бедни сме, но гладни не сме останали и децата ходят на училище до едно. При това всичките имат обувки.
Бедният чернушко! Мислеше си, че щом децата му са обути, значи всичко е наред. На височина беше почти колкото мен и в негърското му лице нямаше нищо отблъскващо. Напротив, по очите му си личеше, че може да се похвали с много заслужаващи уважение качества — беше трудолюбив, честен, добър съпруг и баща и добър християнин.
— А вие, Папийон?
— Аз, Жан, се стремя да започна всичко наново. Преди десет години ме погребаха жив. Оттогава не спирам да мисля за бягство, за да мога един ден и аз като теб да стана свободен човек, да имам жена и деца и дори мислено да не причинявам никому злина. Ти сам каза преди малко, че каторгата е прокълнато място и всеки самоуважаващ се човек трябва да бяга от този ад.
— От все сърце ще ви помогна да успеете. Да вървим.
Жан притежаваше изключително чувство за ориентация, никога не се колебаеше накъде да поеме и ме заведе право в околностите на китайския лагер, където пристигнахме два часа след падането на нощта. Още отдалеч чухме характерни шумове, но не забелязахме никакви светлини. Жан ми обясни, че за да се приближим съвсем към лагера, трябва да избегнем няколко патрула. Решихме да спрем дотук и да изчакаме деня.
Умирах от изтощение, но не смеех да заспя. Ами ако бях преценил негъра погрешно? Ако се окажеше, че е умел лъжец и се готви да ми отнеме пушката, за да ме застреля, докато спя? Той би имал двойна печалба, ако ме убие — първо ще се отърве от опасностите, които му нося, и, второ — ще получи възнаграждението, полагащо се за предаден жив или мъртъв беглец.
Да, много е умен. Без да каже и дума, без да чака повече, той си легна да спи. Аз продължавах да влача със себе си веригата и болта. Първо ми хрумна да го вържа, после се сетих, че той би могъл да отвинти гайката толкова лесно, колкото и аз, и ако съм заспал дълбоко, нищо няма да усетя. Трябваше да се опитам да побудувам. Разполагах с цял пакет „Голоаз“. Щях да направя всичко възможно, за да не заспя. Не можех да се доверя на този човек, който в крайна сметка бе един честен гражданин. В неговите очи аз сигурно бях просто бандит.
Нощта бе тъмна като в рог. Той лежеше на около два метра от мен — можех да различа само светлите ходила на босите му крака. Нощем джунглата е пълна с особени звуци — непрекъснато се чува крясъкът на един вид маймуна с огромна гуша. Дрезгав и силен, той стига на километри наоколо. Това е важен знак — когато звучи редовно, стадото разбира, че всичко е наред и че може да се храни или да спи спокойно. Засега викът не издаваше уплаха или опасност — значи наблизо не се навъртаха нито хора, нито зверове.
Целият се бях стегнал и удържах на сънливостта без кой знае какви усилия. В будуването ми помогнаха няколко изгаряния с цигара и най-вече облак комари, твърдо решени да изсмучат цялата ми кръв. Можех да се предпазя от тях, ако се намажа с омесен със слюнка добре сдъвкан тютюн. Никотиновият сок щеше да прогони комарите, но пък без тях щях веднага да заспя. Само се молех да не са носители на малария или жълта треска.
Ето че се бях измъкнал — може би само временно — от блатото. Когато ме тикнаха в него, бях на двадесет и пет години. Това стана през 1931. Сега течеше 1941. Десет години. През 1932 бездушният прокурор Прадел успя с нечовешката си, лишена от капка милост, обвинителна реч да ме тикне млад и силен в кладенеца, наречен наказателна система — една яма, пълна с алчна течност, която бавно те разтваря и изтрива от света. Най-после бях осъществил първия етап от бягството си. Бях се оттласнал от дъното на кладенеца и сега висях на ръба на оградата му. Трябваше да вложа цялата си енергия и ум, за да успея и във втората част.
Нощта минаваше бавно, но ето вече й се виждаше краят, а аз не бях заспивал. Дори не бях изпуснал пушката си. Изгарянията и комарите ми помогнаха да остана буден. Можех да съм доволен от себе си — не изложих на риск свободата си, капитулирайки пред умората. Духът се оказа по-силен от тялото и аз се поздравих с победата в мига, в който чух първите птичи гласове, възвестяващи предстоящия изгрев. Много скоро други животни се присъединиха към ранобудниците.