— Нося хубави новини, Папийон. Шоколада се е върнал. Все още не е продал лодката. Каза, че тя можела да издържи повече от петстотинкилограмова тежест, без да потъне. Това, което нося, са брашнените чували за платната. Има и още, но тях ще ги домъкнем заедно, тъй като утре ти ще дойдеш с мен, за да видиш дали лодката ти харесва.
Кюик-Кюик ми обясни всичко това, без да се обръща назад. Вървяхме един зад друг. Първо прасето, после той и накрая аз. Бързо ми мина мисълта, че китаецът не се държи като човек, който е замислил да ме натика в камината. Не само че възнамерява да ми показва лодката, но вече е започнал да пазарува за бягството — ето, купил е брашнени чували.
— Я виж ти, едната от камините се е срутила. От дъжда, без съмнение. Нищо чудно — след такъв порой.
Дори не отиде да огледа пораженията, а направо влезе в колибата. Вече не знаех нито какво да кажа, нито какво да предприема. Би било глупаво да се правя на ни лук ял, ни лук мирисал. Никой нямаше да ми повярва, че в течение на целия ден нито веднъж не съм се приближил до камината, която е на двадесет и пет метра от къщи.
— Оставил си огъня да угасне?
— Да бе, нещо се разсеях.
— Ама нищо ли не си ял?
— Не бях гладен.
— Да не си болен?
— Не.
— Тогава що не си хапнал супата?
— Седни, Кюик-Кюик, имам нещо да ти казвам.
— Остави ме да запаля огъня.
— Не, трябва да говорим още сега, преди да се е стъмнило.
— Какво толкова се е случило?
— Ами това се случи, че като се срути камината, отдолу се показаха три трупа. Оставил си ги да се пекат на огъня. Дължиш ми някакво обяснение.
— А, това ли било? — Погледна ме право в очите, без да се развълнува ни най-малко. — Откритието те е разтревожило. Разбирам, естествено е. Дори може да се каже, че имам късмет, задето не ми заби ножа в гърба. Слушай, Папийон, ония три момчета бяха ловци на хора. Преди около седмица, по-точно преди десетина дни, продадох голямо количество въглища на Шоколада. Китаецът, когото видя на идване, ми помогна да пренесем товара през блатото. Това е сложна работа — навързваме чувалите за едно въже, дълго повече от двеста метра, и ги теглим по повърхността на тинята. Добре, ще карам по-накратко. Оставихме доста следи оттук до мястото, където се намираше пирогата на Шоколада. Няколко трупчета от въглищата бяха изпаднали през пробитите чували. Това привлече наоколо първия ловец. Познах, че в джунглата има човек по крясъците на животните. Забелязах оня тип, преди той да ме е видял. Не ми беше трудно да прекося блатото от противоположната страна, да заобиколя и да го изненадам в гръб. Умря, без дори да разбере кой го е убил. Бях забелязал, че тинята изхвърля труповете на повърхността няколко дни след като ги погълне, и затова го домъкнах тук и го пъхнах в камината.
— А останалите двама?
— Това стана три дни преди да дойдеш. Нощта се случи много тъмна и тиха — нещо рядко срещано в джунглата. Тия двамата обикаляха около блатото, откак се беше свечерило. От време на време, когато вятърът обърнеше пушека към тях, единият от двамата получаваше пристъпи на кашлица. Благодарение на кашлицата разбрах, че са тук. Минах на отсрещния бряг още преди изгрев-слънце, като се ориентирах по кашлянето. Абе, накратко казано, на единия му прерязах гърлото — не успя да гъкне. Що се отнася до другия, който носеше пушка, той има неблагоразумието да излезе на открито, докато се опитваше да разбере какво става на островчето. Застрелях го и понеже не умря веднага, го довърших с нож. Ето това е, Папийон. Двамата са араби, а третият е французин. Да ги пренеса на гърба си през блатото не беше шега работа. Наложи се да правя два тура, тъй като тежаха много. Накрая успях и тях да натикам в пещта.
— Наистина ли всичко стана така?
— Да, Папийон, кълна ти се.
— Защо не ги хвърли в тинята?
— Вече ти обясних, че тинята изхвърля обратно труповете. Понякога се случва някоя коза да падне в блатото и седмица по-късно я виждаш отново на повърхността. Вони на разложено, докато не я разкъсат лешоядите. Това обаче трае дълго, а крясъците на птиците привличат любопитните. Няма от какво да се боиш, Папийон, кълна ти се. Ето, вземи пушката, ако това ще те успокои.
Страшно ми се искаше да приема оръжието, но се овладях и отговорих колкото мога по-спокойно:
— Няма нужда, Кюик-Кюик. Аз съм тук, защото се чувствам на сигурно място и в приятелско обкръжение. Утре ще се наложи отново да натикаш ловците на хора в пещта, защото господ знае какво ще се случи тук, след като си заминем. Нямам желание да ме обвинят, пък макар и задочно, в тройно убийство.