— Най-после ще се чупя от каторгата. Ще бъда свободен благодарение на теб и на брат ми Чанг. А един ден, когато французите се махнат от Индокитай, ще мога да се върна в родината си.
Накратко, имаше сляпа вяра в мен и това, че лодката ми хареса, го радваше неимоверно много. Предстоеше ми последната нощ на острова и, както се надявах — последната нощ в Гвиана.
Ако успея да се измъкна от устието и изляза в открито море, значи вече съм свободен. Единствената опасност, която ме заплашва, е корабокрушението. Откак избухна войната, вече никой не екстрадира бегълците. Веднъж поне и войната да послужи за нещо добро. Ако ни пипнат обаче, ще ни осъдят на смърт. Ако… Сетих се за Силвен — ако не беше допуснал онази непредпазливост, сега щеше да е тук с мен. Накрая се унесох, съчинявайки насън телеграма за прокурора Прадел: „Господин прокурор, най-после и веднъж завинаги се измъкнах от блатото, в което ме бяхте хвърлили. Нужни ми бяха девет години.“
Слънцето се беше издигнало доста високо, когато Кюик-Кюик ме събуди. Чай и мекици. Навсякъде наоколо имаше разхвърлени кутии. Забелязах две клетки от ракита.
— Какво ще ги правиш тия клетки?
— Ще затворя кокошки, които после ще ядем по пътя.
— Ти да не си слънчасал, бе Кюик-Кюик? Никакви кокошки няма да мъкнем със себе си.
— Да, ще мъкнем.
— Болен ли си, бе човек? Ами ако отливът ни забави и се озовем насред устието по изгрев, представяш ли си как ще запеят тия петли и кокошки? Даваш ли си сметка за опасността?
— Аз кокошките няма да зарежа.
— Добре, опечи ги и ги натопи в мас. Така ще се запазят поне през първите три дни и ще можем да ги изядем.
Убеден най-после, Кюик-Кюик тръгна да прибира кокошките, но миризмата от първите четири, които сложи на огъня, предупреди останалите за опасността. Повече не успя да пипне нито една — всичките се изпокриха в джунглата. Странно е, как животните надушват заплахата.
Натоварени като магарета, прецапахме тинята по стъпките на прасето. Китаецът ме замоли да вземем животното със себе си.
— Даваш ли ми дума, че няма да заквичи?
— Кълна ти се, че няма. Заповядам ли му, не гъква. Даже на два-три пъти, когато ни преследваше тигър, то горкото си мълча, макар четината му да бе настръхнала от страх.
Този път страстната реч на Кюик-Кюик ме убеди и се съгласих да вземем любимото му прасе. Когато стигнахме до скривалището, вече се бе свечерило. Шоколада ни чакаше заедно с Едноръкия. Проверих всичко на светлината на два фенера. Нищо не липсваше — платното бе добре закрепено за мачтата, кливерът си беше на мястото готов да се изпъне на вятъра. Кюик-Кюик упражни два-три пъти един маньовър, който му показах. Бързо схвана какво се очакваше от него. Платих на негъра. Той се оказа толкова наивен човек, че си носеше отрязаните половинки от банкнотите и лепенки. Помоли ме аз да му ги залепя. Дори за миг не бе помислил, че мога да му ги взема обратно. Хората, които не подозират лоши замисли у другите, са сами по себе си честни и почтени. Шоколада беше свестен и честен човек. Беше видял, как тук постъпват с каторжниците и не страдаше от угризения, задето помага на трима от тях да се измъкнат от ада.
— Сбогом, Шоколаде. Бъди здрав и ти, и близките ти.
— Благодаря.
Единадесета тетрадка
Сбогом на каторгата
Бягството с китайците
Качих се в лодката последен. Шоколада я побутна и тя потегли към реката. Не разполагахме с къси весла, а само с две големи яки гребла — Кюик размахваше едното отпред на носа, а аз другото. За по-малко от два часа стигнахме до основния ръкав на реката.
Валеше вече повече от час. Тримата с Кюик и Едноръкия се бяхме загърнали с натъркани с восък брашнени чували, които ни служеха вместо мушами.
Реката беше бърза и осеяна с водовъртежи. Въпреки силното течение успяхме да се установим по средата между двата бряга за по-малко от час. Три часа по-късно, подпомогнати от отлива, минахме покрай два фара. Знаех, че морето е съвсем близо, тъй като фаровете бяха разположени на двете най-крайни точки на устието. Опънахме кливера и излязохме от Куру без никакви проблеми. Вятърът ни подхвана отстрани с такава сила, че се видях принуден да сваля платното. Внезапно се озовахме в морето, профучахме покрай пристанището като стрела и бързо се отдалечихме от брега. Останал на четиридесет километра право пред нас, фарът на Роаял ни указваше пътя.
Само преди тринадесет дни бях зад този фар, на Дяволския остров. Нощното излизане в открито море, бързото отдалечаване от континента не бяха посрещнати с радостни възгласи от двамата ми китайски спътници. Тези синове на небето не изразяват чувствата си по същия начин, по който го правим ние.