— Stop. You stop!
— Бързо спускай платната, Кюик!
За две минути свихме и платната, и кливера. Лодката почти спря да се движи, само вълните ни подмятаха малко встрани. Беше опасно да стоим дълго време така. Лодката ни нямаше собствен двигател — не можеше да разчита на мотор или на вятъра и затова не се подчиняваше и на кормилото. При това положение високите вълни ставаха доста застрашителни. Направих фуния с ръце и извиках:
— Говорите ли френски, капитане?
Друг офицер пое високоговорителя от ръцете на първия:
— Да, капитане, разбирам френски език.
— Какво искате от нас?
— Искаме да вземем лодката ви на борда.
— Не, твърде опасно е, ще я разбиете.
— Ние сме военен патрулен кораб и трябва да ни се подчините.
— Хич не ми пука. Ние не сме военни.
— Не сте ли корабокрушенци от торпилиран кораб?
— Не, бегълци сме от френската каторга.
— Каква каторга, какво е това, какво искате да кажете?
— Затвор, наказателна колония. Convict на английски. Hard labour.
— А, разбирам. Кайен?
— Да, Кайен.
— Къде отивате?
— Към Британски Хондурас.
— Не може. Завийте деветдесет градуса на югозапад и поемете курс към Джорджтаун. Подчинявайте се! Това е заповед.
— Окей.
Казах на Кюик да вдигне платната и завихме, както миноносецът ни нареди.
Чухме зад нас да пърпори мотор — беше спусната от кораба лодка, която бързо ни застигна. Отпред на носа стоеше прав въоръжен моряк. Мина от дясната ни страна, като почти ни обръсна в движение, но нито спря, нито поиска ние да спрем. С един скок морякът се озова в нашата черупка. Моторницата зави и се върна обратно при кораба.
— Good afternoon (Добър ден) — поздрави ни морякът.
Приближи се, седна до мен, сложи ръка на кормилото и го насочи още по на юг. Оставих управлението в негови ръце и започнах да наблюдавам какво прави. Без съмнение умееше добре да маневрира. Въпреки всичко останах на мястото си. Де да знаеш дали няма да се наложи да му помагам.
— Цигари?
Извади три пакета английски цигари и ни раздаде на тримата по един.
— Знаете ли — забеляза Кюик, — на тоя са му дали цигарите точно преди да се качи в моторницата, защото кой нормален човек се разхожда нагоре-надолу с три неотворени пакета в себе си?
Наблюденията на Кюик ме разсмяха, после се загледах в английския моряк, който се справяше с кормилото по-умело от мен. Най-после ми остана време да помисля. Този път бягството бе успяло веднъж завинаги. Бях свободен, свободен. Гърлото ми се сви и дори май се просълзих. Истина, напълно съм свободен, защото откак войната избухна, вече никоя страна не екстрадира бегълците.
А преди да свърши войната, ще имам достатъчно време да накарам хората да ме уважават, независимо в коя държава река да се установя. Единственото неудобство е, че сега заради патакламата не мога сам да избера местожителството си. Няма значение, където и да отида да живея, ще имам достатъчно време да спечеля доверието и почитта на властите и съгражданите си. Животът ми ще бъде безупречен. Нещо повече — ще бъде за пример.
Дълбокото убеждение, че най-после съм изпълзял от блатото, ме завладя с такава сила, че вече не можех да мисля за нищо друго. Най-после спечели, Папийон! В края на деветата година излезе победител. Благодаря ти, Господи! Вярно, можеше да ми помогнеш и по-рано, но пътищата ти са толкова неведоми, че няма да се оплаквам от теб. В крайна сметка благодарение на милостта ти аз съм още млад, здрав и свободен.
И така, както си припомнях пътя, извървян през последните девет години в каторгата, и двете години, излежани във Франция — значи общо единадесет, морякът до мен протегна ръка и насочи погледа ми напред: „Земя.“
В четири следобед, след като заобиколихме един загасен фар, влязохме в устието на пълноводна река — Демерара ривър. Моторницата отново се появи, морякът ми връчи пак кормилото и застана прав на носа. Метнах му дебело въже и той го завърза за предната пейка. После собственоръчно свали платната и теглени леко от моторницата, изминахме двадесетина километра нагоре по жълтеникавите води. На около двеста метра зад нас се движеше миноносецът. След един завой пред очите ни се разкри голям град.
— Джорджтаун — провикна се английският моряк.
И наистина, теглени все така внимателно от моторницата, ние влязохме в столицата на Английска Гвиана. Пристанището беше пълно с товарни кораби, военни катери и крайцери. По брега бяха разположени оръдия. Както на земята, така и в плавателните съдове бе струпан огромен арсенал.