— Какво да правим тогава?
— Имаш ли мангизи?
— Да.
— Ще ти кажа какво да правиш и даже нещо повече — ще ти помогна, защото го заслужаваш. Не искам да ми плащаш, искам само да успееш — ти и твоите приятели. За нищо на света не бива да се доближаваш до селото. За да намерите свястна лодка, ще идете на Острова на гълъбите. Там живеят около двеста души, болни от проказа. Нямат надзиратели и въобще здравите хора не стъпват на този остров — дори и лекарите. Всеки ден в осем часа им докарват с лодки провизии, достатъчни точно за двадесет и четири часа. Болничният санитар оставя сандък с лекарства на други двама прокажени болногледачи и оттам нататък те лекуват останалите. Никой — нито тъмничар, нито ловец на хора, нито свещеник, никой не слиза на острова. Прокажените живеят в мънички колиби, които сами са си построили. Имат едно общо помещение, където се събират. Отглеждат кокошки и патици и разнообразяват с тях дневните си дажби. По закон нямат право да продават извън острова каквото и да било и затова въртят незаконна търговия със Сен Лоран, Сен Жан и китайците от Албина в Холандска Гвиана. Всички те са опасни убийци. Рядко се нападат помежду си, но вършат много престъпления, когато се измъкнат нелегално от острова. След набезите си се връщат обратно, за да се покрият на сигурно място. За тези екскурзии използват няколко откраднати от съседното село лодки. Най-тежкото нарушение там е да притежаваш лодка. Копоите стрелят по всяка, която влиза или излиза от Острова на гълъбите. Затова прокажените потопяват лодките си, като ги натоварват с камъни. Щом им потрябва някоя, се гмуркат, изваждат камъните и тя сама се издига на повърхността. На острова са се събрали от кол и въже — има представители на всички раси и всички области от Франция. Та така — твоята пирога може да ти послужи само за да поплаваш по Марони, и при това ако не я претоварваш! За да излезеш в открито море, трябва да си намериш нещо друго и най-добре е да го потърсиш на Острова на гълъбите.
— Как по-точно да стане това?
— Виж сега. Аз ще дойда с теб по реката чак до мястото, откъдето се вижда островът. Ти сам няма да го намериш, може да се объркаш. Той е на петдесетина километра от Сен Лоран и на около сто и петдесет километра от устието, така че трябва да се върнем назад. Ще вържем моята пирога за твоята, аз ще те оставя колкото е възможно по-близо, после ще отплавам и оттам нататък ти ще трябва да се справяш сам.
— Защо не дойдеш на острова заедно с нас?
— Божичко! — рече Бретонеца. — Веднъж само слязох на мостика, където по принцип спира лодката на администрацията. Беше посред бял ден и това, което видях тогава, ми стига. Прощавай, Папи, но никога няма да стъпя на този остров. Пък и, от друга страна, няма да мога да превъзмогна отвращението си от това, че стоя до тях, че приказваме и преговаряме. Така че повече ще ти навредя, отколкото да ти помогна.
— Кога тръгваме?
— На свечеряване.
— Сега колко е часът, Бретонецо?
— Три.
— Добре, тогава ще легна да поспя малко.
— Не, ще трябва да натовариш и подредиш пирогата.
— Не, няма нужда — ще тръгна с празна лодка и после ще се върна да взема Клузио, който през това време ще седи тук да пази провизиите.
— Невъзможно! Никога не би могъл да намериш мястото, дори и посред бял ден. А през деня ти и без това не бива да се мотаеш по реката. Ловът за вас не е прекратен. Реката все още е много опасно място.
Дойде вечерта. Той отиде да докара своята пирога, която закачихме за нашата. Клузио се настани до Бретонеца, който пое лоста на кормилото, Матюрет застана по средата, а аз — отпред. Измъкнахме се трудно от залива и в момента, когато излязохме в реката, нощта започна да се спуска. Огромното червеникавокафяво слънце възпламени хоризонта откъм морето. Хилядите огньове от огромния фойерверк се надпреварваха — все по-наситени, от червени по-червени, от жълти по-жълти, един от друг по-разноцветни там, където различните оттенъци се смесваха. На двадесет километра пред нас ясно се виждаше устието на величествената река, която се вливаше в морето, блестейки със сребристорозовите си пайети.
Бретонеца каза:
— Това е краят на отлива. След час ще почувстваме прилива и ще го използваме, за да се изкачим по Марони, и без много усилия, тласкани от него, бързо ще стигнем до острова.
Изведнъж нощта ни покри.
— Напред — каза Бретонеца. — Греби силно, за да доплуваме до средата на реката. Не пушете.
Веслата се потопиха във водата и ние се плъзнахме бързо напреко на течението — прас, прас, прас. Двамата с Бретонеца поддържахме добър ритъм и синхрон с греблата. Матюрет също правеше, каквото можеше. Колкото повече напредвахме към средата на реката, толкова по-силно чувствахме как ни тласка приливът. Плъзгахме се бързо, на всеки половин час усещахме разликата. Приливът набираше сили и ни влечеше все по-бързо. След шест часа бяхме вече доста близо до острова и тръгнахме право към него — голямо петно почти в средата на реката, малко повече в дясната й страна. Там е, прошепна Бретонеца. Нощта не беше чак толкова тъмна, но не бяхме успели да го забележим по-рано заради мъглата, която пълзеше по водата. Доближихме се. Когато вече можехме да различим по-ясно очертанията на скалите, Бретонеца се качи на своята си пирога, отвърза я бързо от нашата и просто каза тихо: „Късмет, момчета!“