— Благодарим ти.
— Няма за какво.
Лишена от управлението на Бретонеца, лодката беше изтласкана напреко право на острова. Опитах се да я върна в правилното положение, като я извъртя, но не успях и, тласкани от течението, се забихме в растителността, която висеше над водата. Въпреки че се опитвах да намаля скоростта с веслото си, се блъснахме толкова силно, че ако вместо на клони и листак бяхме попаднали на скала, щяхме да се разбием и да изгубим всичко — провизии, материали, всичко. Матюрет скочи във водата и изтегли лодката и така се приплъзнахме под един огромен облак от растения. Матюрет продължи да тегли и накрая я завързахме. Изпихме по глътка ром и аз се качих на брега, като оставих двамата си другари в лодката.
Тръгнах с компас в ръка, като счупих няколко клона и вързах тук-таме парчета от брашнените чували, които предварително си бях приготвил. Видях светлинка и внезапно различих гласове и три колиби. Приближих се и понеже не знаех как да заявя присъствието си, реших да ги оставя те да ме открият. Запалих цигара. В момента, в който светна огънчето, върху мен се спусна, лаейки, малко куче. Започна да скача около краката ми, като се опитваше да ме ухапе. „Ох, дано то поне не е прокажено — си помислих. — Кретен, кучетата не ловят проказа.“
— Кой идва? Кой е там? Ти ли си, Марсел?
— Беглец съм.
— Какво търсиш тук? Да ни ограбиш ли си дошъл? Да не мислиш, че сме богаташи?
— Не, имам нужда от помощ.
— Гратис, или ще си плащаш?
— Затваряй си плювалника, Кукумявко!
Четири сенки се измъкнаха от колибата.
— Приближи се внимателно, приятел. Хващам се на бас, че ти си човекът с пушката. Ако я носиш, остави я на земята — тук нищо не те заплашва.
— Да, аз съм, но пушката не е в мен.
Приближих се, стигнах съвсем близо до тях, но беше тъмно и не можах да различа чертите им. Като последен глупак им протегнах ръка, но никой не я пое. Твърде късно осъзнах, че това е жест, който не бива да се прави тук — те не искаха да ме заразят.
— Да влезем в колибата — каза Кукумявката.
Сламената хижа беше осветена от едно кандило, което стоеше на масата.
— Сядай.
Седнах на един сламен стол без облегалка. Кукумявката запали още три кандила и сложи едното точно пред мен. Пушекът от фитила на лампите, пълни с кокосово масло, вонеше отвратително. Аз седях, а те петимата останаха прави и не можех да различа лицата им. Моето беше на равнището на лампата, изцяло осветено — явно те това искаха. Гласът, който каза на Кукумявката да си затваря плювалника, рече:
— Ей, Змиорка, върви да питаш в общото помещение дали искат да им го заведем там. Бързо ни кажи да или не и най-вече какво мисли Вси светии. Приятелче, тук с нищо не можем да те почерпим, освен ако не ти се ядат яйца. — И сложи пред мен един плетен панер, пълен догоре с яйца.
— Не, благодаря.
Единият от тях седна от дясната ми страна съвсем близо до мен и тогава за първи път в живота си видях лицето на прокажен. Беше ужасяващо и аз направих голямо усилие, за да не се отвърна или да не изразя усещането си. Носът му беше напълно прояден — нямаше нито плът, нито кост, а направо дупка в средата на лицето. Казвам ви — даже не две, а една дупка, голяма колкото монета от два франка. Долната устна от дясната му страна също беше разядена и оставяше на показ три зъба без венци — дълги и жълти. Виждаше се как подпират оголената кост на горната челюст. Имаше само едно ухо. Той сложи на масата бинтованата си ръка. Дясната. С двата пръста, които му бяха останали на лявата, крепеше дълга дебела пура със зеленикав цвят. Сигурно си я бе свил сам от листа на полуузрял тютюн. Имаше клепач само на лявото око — над дясното се виждаше единствено дълбока рана, която пресичаше челото и се скриваше в гъстите сиви коси.
— Ще ти помогнем, момче. Не бива да оставаш тук толкова дълго, че ще заприличаш на мен. Никога не бих ти го пожелал — каза той прегракнало.
— Благодаря.
— Викат ми Безстрашния Жан. От Париж съм. Когато пристигнах в каторгата, бях по-хубав, по-здрав и по-силен от тебе. Ето какво остана от мен за десет години.