— Не те ли лекуват?
— А, лекуват ме. Откак започнаха да ми бият инжекции, съм по-добре. Виж — той обърна глава и ми показа лявата си страна. — От тази страна вече започна да съхне.
Обзе ме силно чувство на състрадание и за да изразя другарските си чувства, понечих да докосна лявата му буза. Той отскочи назад и каза:
— Благодаря ти за желанието да ме докоснеш, но никога не се допирай до прокажен, недей да ядеш или пиеш от паницата му.
До този момент не бях видял лицето на никого от останалите болни — този беше единственият, който има смелостта да понесе погледа ми.
— Къде е онзи тип? — На прага стоеше сянката на дребен човек, съвсем малко по-висок от джудже. — Вси светии и останалите искат да го видят. Доведете го.
Безстрашния Жан се изправи и ми каза:
— Последвай ме.
Всички излязохме в тъмното — четирима или петима отпред, после ние с Безстрашния Жан и останалите — след нас. След три минути стигнахме до нещо като площадка, слабо осветена от луната. Това беше платото на острова. По средата стоеше къща. От двата й прозореца се процеждаше светлина. Пред вратата й ни очакваха двадесетина души и ние тръгнахме към тях. Щом стигнахме до вратата, те се отдръпнаха, за да ни направят място да минем. Влязохме в правоъгълно помещение, приблизително десет на четири метра, с нещо като камина, заобиколено от четири огромни камъка с еднаква големина, в която горяха дърва. Стаята се осветяваше от две големи газени лампи. Мъж на неопределена възраст с много бяло лице и черни очи седеше на табуретка. На пейката зад него се бяха разположили пет-шест души. Онзи каза:
— Аз съм корсиканецът Вси светии, а ти трябва да си Папийон.
— Така е.
— В каторгата новините се движат бързо — едновременно с действията ти. Къде тури пушката?
— Хвърлих я в реката.
— На кое място?
— Срещу оградата на болницата — точно там, където я прескочихме.
— Значи е възможно да се намери?
— Мисля, че да, защото там не е много дълбоко.
— Откъде знаеш?
— Бяхме принудени да нагазим във водата, за да пренесем ранения ми приятел до лодката.
— На него какво му е?
— Счупи си крака.
— Ти какво направи за него?
— Накърших клони и оплетох нещо като клетка около крака му.
— Боли ли го?
— Да.
— Къде е сега?
— Остана в пирогата.
— Казваш, че си дошъл тук, за да търсиш помощ. С какво искаш да ти помогнем?
— С лодка.
— Искаш да ти дадем лодка?
— Да, имам пари, за да си платя.
— Добре, ще ти продам моята — много е добра и е съвсем нова. Откраднах я миналата седмица от Албина. Не лодка, ами лайнер. Липсва й само кил. За два часа можем да ти го сложим. Иначе всичко й е наред — кормило с лост, четириметрова мачта от желязно дърво и чисто ново платно от лен. Колко ще дадеш?
— Ти определи цената — аз не знам каква стойност имат нещата тук.
— Три хиляди франка, ако можеш да платиш в брой, ако не — върни се утре през нощта и извади пушката. В замяна ще ти дам лодката.
— Не, предпочитам да си платя.
— Добре, значи — пазарлъкът е приключен. Хей, Бълха, донеси кафе.
Бълхата се оказа онова почти джудже, което дойде да ме извика. Той отиде до полицата над огнището, взе едно блестящо от чистота канче, сипа в него кафе от някаква бутилка и го сложи да се топли. След малко дръпна канчето от огъня, разпредели съдържанието му в няколко съда, оставени до камъните, и Вси светии ги раздаде на хората зад себе си. Бълхата ми протегна канчето и каза:
— Пий спокойно — това канче е само за посетители. Никой от болните не го пипа.
Поех канчето, отпих и го подпрях на коляното си. В този момент забелязах, че на него виси залепен един пръст. Докато схвана какво става, Бълхата рече:
— Я, загубил съм си още един пръст! Къде ли, майка му стара, се е дянал?
— Тук е — казах аз и му посочих канчето. Той го отлепи, хвърли го в огъня и ми го върна.
— Пий си спокойно — вика, — моята проказа е суха. Аз само се разпадам на парчета, без да изгнивам. Не съм заразен.
В този момент до носа ми достигна миризма на печено месо. Това трябва да е пръстът — помислих си аз.
— Ще се наложи да прекараш тук целия ден, за да изчакаш вечерния отлив — каза Вси светии. — Трябва да идеш да предупредиш приятелите си. Прибери ранения в някоя колиба, извадете всичко, което имате в кануто, и го потопете. Ние тук не можем да ти помогнем — ясно ти е защо, нали?
Върнах се бързо при моите хора, хванахме Клузио и го пренесохме до колибата. Един час по-късно всичко беше извадено и товарът от пирогата — грижливо подреден. Бълхата помоли да му я подарим заедно с едно гребло и отиде да я потапя на някакво място, което само той си знаеше. Нощта мина бързо. Лежахме и тримата в колибата върху чисто новите одеяла, изпратени ни от Вси светии. Донесоха ни ги опаковани в дебела амбалажна хартия. Изтегнат на тази постеля, разказах подробно на Клузио и Матюрет за всичко, което ми се беше случило на острова, и за сключения с Вси светни договор. Без да размисли, Клузио изтърси една глупост: