— На, вземи револвера. Подарявам ти го. Играете на живот и смърт, не бива да се провалите в последния момент поради липсата на оръжие. Надявам се, че няма да ти се наложи да го използваш.
Просто не знаех как да му се отблагодаря — на него и на всички останали. Санитарят беше приготвил малка кутия с памук, спирт, аспирин, бинтове, йод, чифт ножици и пластири. Един от прокажените донесе тънки, добре рендосани дъсчици и два чисто нови антисептични бинта — така както си бяха в опаковките. Беше ги приготвил, за да сменяме превръзката на Клузио.
Към пет заваля. Жан Безстрашния отбеляза:
— Шансовете ви се увеличават. Вече не рискувате да ви забележат, можете да тръгнете веднага и така ще спечелите половин час. Ще стигнете по-близо до устието и когато тръгнете в четири и половина, ще ви остава да изминете по-кратък път.
— А как ще знаем колко е часът? — попитах.
— Ще отгатваш по това дали нивото на реката се качва или слиза.
Спуснахме лодката в реката. Тя беше съвсем различна от пирогата. Издигаше се поне четиридесет сантиметра над водата, при това натоварена с всички провизии и нас тримата отгоре. Мачтата, омотана в платното, стоеше наведена, тъй като трябваше да я изправим едва когато излезем в морето. Нагласихме кормилото и подпряхме лоста да не мърда, след което постлахме изплетеното от лиани чердже, на което да седна аз. Използвахме одеялата, за да нагласим едно удобно гнезденце в дъното на лодката за Клузио. Той не пожела да се смени превръзката. Легна в краката ми между мен и бъчонката с вода. Матюрет също се сви на дъното, но отпред. Веднага усетих чувство за сигурност, каквото в нито един момент не бях изпитвал в пирогата.
Продължаваше да вали, аз трябваше да се спусна към средата на реката, като се придържам по-скоро в лявата половина, откъм холандската страна. Жан Безстрашния извика:
— Сбогом, тръгвайте бързо!
— Наслука! — пожела Вси светии и силно оттласна с крак лодката.
— Благодарим ти, Вси светии, благодарим ти, Жан, хиляди пъти благодаря на всички! — И ние се понесохме бързо, влачени от започналия преди два и половина часа отлив, който образуваше невероятно силно течение.
Все още валеше и не можехме да видим нищо на десет метра пред себе си. Тъй като по-надолу имаше две малки островчета, Матюрет се наведе и втренчи поглед напред, за да не би да се блъснем в техните скали. Нощта се спусна. Едно голямо дърво, което плуваше по реката заедно с нас, но, слава Богу, с по-малка скорост, в един момент ни препречи пътя с клоните си. Бързо се откопчихме от него и продължихме да летим надолу с най-малко тридесет километра в час. Пушехме и пиехме ром. Странно — никой от нас не споменаваше ужасните рани, които видяхме у прокажените. Единствената тема на разговора ни беше тяхната доброта, щедростта им, честността им. Какъв късмет имахме да срещнем Маскирания бретонец, който ни доведе до Острова на гълъбите. Дъждът се усилваше, аз бях прогизнал до кости, но вълнените ватенки бяха толкова хубави, че дори и мокри, продължаваха да ни топлят. Не ни беше студено. Само ръката ми, която държеше лоста, се схвана под дъжда.
— В момента се движим с повече от четиридесет километра в час — отбеляза Матюрет. — Преди колко време според тебе тръгнахме?
— Сега ще ти кажа — рече Клузио. — Чакай малко — преди три часа и петнадесет минути.
— Ти да не си откачил, бе. Откъде знаеш?
— Откак тръгнахме, отброявам по триста секунди и ги отбелязвам, като откъсвам по парче картон. Имам тридесет и девет парчета. По пет минути на всяко — това прави три часа и четвърт, откак се спускаме по реката. Ако не съм сбъркал, след петнадесет-двадесет минути вече няма да се спускаме, а ще започнем да се връщаме обратно, откъдето дойдохме.
Завъртях лоста надясно, за да прекося реката и да се приближа към склоновете на Холандска Гвиана. Преди да успеем да се блъснем о брега, течението замря между прилива и отлива. Продължаваше да вали. Вече нито пушехме, нито разговаряхме, а само шепнехме: „Хвани веслото и греби.“ Аз самият също гребях, държейки лоста затиснат под дясното си бедро. Леко докоснахме земята, изтеглихме се за клоните и се скрихме под тях. Потънахме в тъмнината под навеса от растителност. Реката беше сива, покрита с мъгла. Ако човек не държеше сметка за прилива и отлива, щеше да му е невъзможно да определи накъде е морето и накъде реката.
Големият старт
Приливът щеше да трае шест часа. Плюс час и половина от времето на отлива, които трябваше да изчакаме — можех, значи, да поспя седем часа, въпреки че се чувствах превъзбуден. Налагаше се обаче да заспя, защото щом веднъж вече излезехме в открито море, нямаше да ми остава никакво време за сън. Излегнах се между бъчонката и мачтата и, скрит добре на завет, заспах дълбоко. Нищо не разтревожи съня ми — нито сънища, нито дъждът, нито неудобното положение. Спах, спах и спах до момента, когато Матюрет ме събуди: