— Папи, мислим, че вече е време или съвсем скоро ще стане. Отливът започна отдавна.
Лодката се беше обърнала с нос към морето и когато потопих ръката си във водата, усетих бързото течение. Дъждът беше спрял и лунният сърп ни позволяваше да виждаме ясно на стотина метра пред себе си как реката влачи треви, дървета, някакви огромни черни предмети. Опитах се да определя границата между реката и морето. Там, където бяхме ние, не се усещаше никакъв полъх. Дали в средата на реката беше същото? Силен ли беше там вятърът? Излязохме изпод храстите. Лодката все още се държеше завързана за един голям корен. Вглеждайки се в небето, успях да различа границата, където свършва реката и започва морето. Бяхме успели да стигнем много по-надолу, отколкото си мислех, и аз имах чувството, че се намираме на десетина километра от устието. Глътнахме по малко ром. Посъветвахме се дали да издигнем мачтата още тук. Решихме да я изправим и тя чудесно прилепна в леглото си и в дупката на скамейката. Закачих платното, без да го опъвам — оставих го увито около мачтата. Двата кливера щеше да ги опъне Матюрет тогава, когато преценим, че им е дошло времето. За да влезе в работа платното, трябваше само да отпуснем въжето, което го придържаше към мачтата — с тази маневра щях да се справя аз, без да ставам от мястото си. Отпред Матюрет с едно весло, отзад аз с друго. Трябваше енергично да се отблъснем от брега, към който ни тласкаше течението.
— Внимание. Напред и Бог да ни помага!
— Бог да ни е на помощ — повтори Клузио.
— В твоите ръце поверявам съдбата си — извика Матюрет.
И разсякохме възела. Двамата с Матюрет едновременно потопихме веслата си дълбоко във водата — и енергично загребахме. Отлепихме се лесно от брега. Не бяхме се отдалечили от него и на двадесет метра, а течението вече ни носеше сто метра по-надолу. Внезапно усетихме вятъра, който ни изтласка в средата на реката.
— Опъвай кливерите — бързо!
Вятърът нахлу в платната, лодката се изпъна като жребец и полетя като стрела. Трябва да е било по-късно, отколкото самите ние предполагахме, защото изведнъж над реката стана светло като посред бял ден. Лесно различавахме френския бряг на около два километра от дясната ни страна, а отляво — холандския на един километър. Точно срещу нас ясно се открояваха белите гребени на разпенените вълни.
— По дяволите! Объркали сме часа — процеди Клузио. — Как мислиш, дали ще имаме време да излезем в морето?
— Не знам.
— Виж колко са високи вълните и колко бели са гребените им! А ако морският отлив е започнал?
— Невъзможно е, виждам разни неща, които реката влачи надолу.
— Няма да успеем да се измъкнем, няма да стигнем навреме — заяви Матюрет.
— Затвори проклетата си уста и не мърдай от въжетата на кливерите. Ти също млъквай, Клузио!
Бам… бам… бам… Изстрели от карабина прозвучаха покрай нас. Втория го разбрах откъде идва не откъм копоите, а от страната на Холандска Гвиана. Отпуснах платното, което се изду толкова силно, че за малко не изхвърчах във водата, повлечен от въжето, вързано за китката ми. Лодката се наклони на четиридесет и пет градуса. Зацепихме с възможно най-голяма скорост. Не беше трудно — вятърът беше предостатъчно. Бам, бам, бам — после нищо. Течението ни беше отнесло по-близо до френския бряг и вероятно заради това изстрелите престанаха.
Летяхме с главозамайваща скорост и с платна, опънати до скъсване. Движехме се толкова бързо, че, хвърляйки се в устието, за малко не обръснахме френския склон. Съвсем ясно видяхме хора, които тичаха към брега. Колкото е възможно по-внимателно извих лодката, като дърпах въжетата на платното с всички сили. Обърнахме се отново по посока на вятъра, двата кливера сами ме послушаха. Лодката направи завой на 90 градуса, аз отпуснах платното и ние излязохме от реката, обърнали гръб на вятъра. Ох, най-после! Само десет минути по-късно се опита да ни препречи пътя първата морска вълна — преодоляхме я лесно и плъзгането на нашето корабче по реката се смени с равномерно поклащане. Издигахме се над високите вълни с лекотата на хлапак, който играе на прескочикобила. Хоп-хоп, лодката се изкачваше и спускаше по гребените им, без да вибрира и да се разтърсва. Чуваше се само как носът й се удря в морето при спускането от всяка вълна.
— Ура! Ура! Измъкнахме се! — закрещя Клузио с пълни гърди.