Господин Боуен се обади по телефона на някакъв доктор, който му каза да заведе ранения в клиниката му още на следващия ден следобед, за да му направят рентгенова снимка и да видят какво е нужно да се стори. Господин Боуен се обади и в Порт оф Спейн на коменданта на Армията на спасението. Той каза, че ще ни приготви стая в техния приют, че можем да отидем там, когато поискаме, и че трябва да запазим лодката, ако все още става, защото ще ни потрябва при отпътуването оттук. Попита и дали сме каторжници или заточеници — казахме му, че сме каторжници. На адвоката, изглежда, му се понрави, че сме каторжници.
— Искате ли да се изкъпете и обръснете? — ме запита девойката. — Не се отказвайте, не ни притеснявате с нищо. В банята ще намерите вещи, които смятам, че ще ви станат.
Отидох в банята, изкъпах се и се обръснах и излязох оттам добре пригладен, в сив панталон, бяла риза, обувки за тенис и бели чорапи.
Един индус почука на вратата с пакет под мишница — даде го на Матюрет, като обясни, че докторът е забелязал, че аз съм горе-долу с неговия ръст и спокойно може да ми осигури дрехи, но не би могъл да намери вещи за нисичкия Матюрет, тъй като никой от домакинството му не бил толкова дребен. Индусът ни се поклони по мюсюлманския обичай и се оттегли. Какво можехме да кажем пред проявата на толкова много доброта? Сърцето ми се изпълни с неописуемо вълнение. Сложихме Клузио да си легне и после петимата си поговорихме за най-различни неща. Двете мили жени се вълнуваха най-много от това, как смятаме да построим отново своя живот. Не споменаваха дума за миналото — говореха единствено за бъдещето. Господин Боуен съжаляваше, че Тринидад не разрешава заселването на бегълци. Обясни ми, че на няколко пъти е пледирал за подобно разрешение, но винаги безуспешно.
Девойката говореше безупречен френски както баща си — без акцент и грешки в произношението. Беше руса и покрита с лунички. Имаше между седемнадесет и двадесет години — така и не посмях да я попитам за възрастта й. Каза ни:
— Вие сте млади и животът е пред вас, не знам какво сте направили, за да ви осъдят, нито пък искам да го знам, но това, че сте посмели да се хвърлите в открито море с тази мъничка лодка и да направите такова дълго и опасно пътешествие, показва, че сте готови на всичко, само и само да бъдете свободни. А това е нещо, за което ви се възхищавам.
Спахме до осем сутринта. Когато станахме, намерихме масата сложена. Двете дами съвсем спокойно ни заявиха, че господин Боуен е тръгнал за Порт оф Спейн и ще се върне чак следобед, след като набере необходимите сведения за това, как може най-добре да ни помогне.
Този мъж, който остави къщата си с трима избягали каторжници в нея, ни даде неповторим урок: вие сте нормални човешки същества. Сами виждате какво доверие имам във вас, след като дванадесет часа след нашата среща ви оставям сами в дома си заедно с жена ми и дъщеря ми. Така без думи той ни каза: След като разговарях с вас тримата, разбрах, че сте напълно достойни за доверието ми — дотам, че ви оставям в домашното си огнище като стари приятели, без да се опасявам, че с постъпка или дума ще го обидите. Бяхме дълбоко трогнати от този жест.
Читателю (ако тази книга има един ден читатели), аз не съм интелектуалец, който да може да ви опише с необходимата сила, нито достатъчно живо вълнението, невероятното усещане за самоуважение, нещо повече — за опрощение, ако не и за началото на нов живот, което изпитвах. Това въображаемо покръстване, това пречистване, това издигане на личността ми над мръсотията, в която бях затънал, начинът, по който бях изправен пред реалните отговорности на идващия ден, неусетно направиха от мен нов човек. Те просто ме освободиха от онова чувство на каторжника, което го кара дори на свобода да чува дрънченето на веригите си и да се усеща непрекъснато под наблюдение. Всичко, което видях, понесох и преживях, всичко, което ми се случи и което можеше да ме превърне в долен, провален и винаги опасен човек — кротък и изпълнителен на повърхността и страшно опасен в бунта си — всичко това изчезна като с вълшебна пръчка. Благодаря, господин Боуен, адвокат на Негово Кралско Величество, благодаря, че за толкова кратко направи от мен съвсем друг човек!
Много русото момиче с очи, сини като морето около нас, седеше до мен под кокосовите палми в дома на баща си. Червените, жълтите и бледолилавите цветове на пълзящите храсти край нас придаваха на градината онзи поетичен дух, който моментът сякаш изискваше.