— Документите ти?
— Ето.
И китаецът най-хладнокръвно попълни фиша за обмяната на хилядата франка на името на непознатия, накара го да се разпише, след което мацката го хвана за ръка и си го отведе обратно до масата му. Той сто на сто не схвана какво става, аз прибрах двеста и петдесет антилски долара, петдесет от които на банкноти от по един и два долара. Дадох един долар на мацката, после двамата излязохме навън, седнахме на една маса и го ударихме на гуляй с разни морски работи, полети с чудно сухо бяло винце.
Четвърта тетрадка
Първо бягство (продължение)
Тринидад
Спомням си онази първа свободна нощ в английския град — като че ли беше вчера. Пияни от светлините и от топлината в сърцата си, ние обикаляхме навсякъде, попивайки с цялата си душа преливащата от щастие весела и засмяна тълпа. Ето ти бар, тъпкан с моряци и жарки момичета, които само гледат как да ги оскубят. Но в тези момичета нямаше нищо долно, те по нищо не приличаха на пропадналите жени от Париж, Хавър и Марсилия. Бяха съвсем различни. Наместо прекалено гримираните физиономии, белязани от порока, и трескавите лукави очи, тук виждахме момичета от всички раси — от жълти китайки до черни африканки с шоколадови лица под прави коси, индуски и явайки, чиито родители са се намерили един друг в плантациите за какао или захарна тръстика, метиски, родени от китаец и индийка със златна обица на носа, индианки с римски профил и медена кожа, с огромни черни блестящи очи и дълги мигли, с изпъчена открита гръд, която като че ли ти казва: „Погледни колко съвършени са гърдите ми“… Всички тези момичета, накичени с най-различни цветя в косите, изваждаха на показ любовта, предизвикваха желанието, без да влагат в това нещо долно или търгашеско. Те не създаваха впечатлението, че работят, а че се забавляват, и човек чувстваше, че парите не са най-важното за тях в живота.
Ние с Матюрет се люшкахме от един бар в друг като две нощни пеперуди около лампа. И тъкмо когато изплувахме на някакво малко, обляно със светлина, площадче, аз видях часовника на близката църква или храм. Два часът. Два през нощта! Бързо, по-бързо да се връщаме! Бяхме злоупотребили с положението. Капитанът от Армията на спасението сигурно си беше съставил доста специално мнение за нас. Бързо да се връщаме. Спрях такси, което ни закара — два долара. Платих и двамата засрамени се затътрихме към приюта. В приемната много учтиво ни посрещна доброволка на армията — руса, съвсем млада, между двадесет и пет — тридесетгодишна. Тя не изглеждаше нито изненадана, нито възмутена от късното ни връщане. Каза ни на английски няколко думи, които усетихме, че са приветливи и мили, даде ни ключа от стаята и ни пожела лека нощ. Легнахме си. В куфара бях открил пижама. Когато посегнах да загася, Матюрет ме попита:
— Не мислиш ли, че все пак би трябвало да благодарим на Господ Бог, дето за толкова кратко време ни даде толкова много. Какво ще кажеш, Папи?
— Ами тогава му благодари и от мое име на твоя Господ Бог, той е свястно копеле. И ти добре го рече, той се оказа страшно щедър с нас. Хайде, лека нощ — и загасих.
Възкресението, завръщането от гроба, измъкването от гробницата, където бях зазидан, всички натрупани едно върху друго изживявания и накрая опиянението от тази нощ, в която отново се върнах към живота сред другите човешки същества, до такава степен ме бяха превъзбудили, че не можех да заспя. Под затворените ми клепачи като в калейдоскоп се въртяха образи, случки, цяло кълбо от усещания, които ме връхлитаха без ред и ми се привиждаха съвсем ясно, но без връзка между тях. Съдът, Консиержери, после прокажените, после Сен Мартен дьо Ре, Трибуйар, Исус, бурята… Като че ли всичко преживяно от една година насам, вплетено сега в някакъв фантастичен танц, напираше да нахълта едновременно в галерията на спомените ми. Колкото и да се опитвах да изгоня образите, все не успявах. И най-странното е, че те се смесваха с крясъка на прасета и хоко, с виенето на вятъра, с шума на вълните — всичко това на фона на еднострунните цигулки на индусите, които досега бяхме слушали в разните барове.
Най-сетне на разсъмване заспах. Към десет часа някой почука на вратата. Усмихнат се появи господин Боуен.
— Здравейте, приятели. Още ли сте в леглата? Късничко сте се прибрали. Забавлявахте ли се добре?
— Здравейте. Да, късно се върнахме — извинявайте.
— Хайде, хайде. Това е естествено след всичко, което сте изживели. Имали сте нужда да се възползвате от първата си нощ като свободни хора. Дойдох, за да ви заведа до полицейския участък. Трябва да се представите там, за да декларирате официално, че сте проникнали нелегално в страната. След тази формалност ще отидем да посетим вашия приятел. Днес рано му направиха рентгенови снимки. Резултатите ще научим по-късно.