— Аз и един, дето сега го няма.
— Направили сте го толкова добре, че не е нужно да трошим крака отново. Счупеният пищял е много добре наместен. Ние само ще го гипсираме и ще му сложим желязо отдолу, за да можете да ходите по малко. Как предпочитате — да останете тук, или да идете при другарите си?
— Да ида при тях.
— Е добре, утре сутринта ще можете да го направите.
Скъсахме се да благодарим. Господин Боуен и докторът се оттеглиха и ние изкарахме останалата част от предобеда и малко след това с нашия приятел. Голяма беше радостта ни, когато на следващия ден се озовахме и тримата заедно в нашата стая в приюта — с широко отворен прозорец и пуснати вентилатори, които да разхлаждат въздуха. Хвалехме се един друг, че изглеждаме добре и спретнати в новите си дрехи. Когато усетих, че разговорът започва да клони към миналото, казах:
— Миналото сега трябва да го забравим колкото се може по-бързо и да гледаме към настоящето и бъдещето. Накъде сме тръгнали? Към Колумбия? Панама? Коста Рика? Трябва да попитаме Боуен в кои страни има шанс да ни приемат.
Звъннах на Боуен в бюрото му, но той не беше там. Тогава го потърсих у тях в Сан Фернандо и попаднах на дъщеря му. Разменихме си по няколко учтиви думи и тя каза:
— Мосю Анри, точно до приюта на Рибния пазар спират автобуси, които пътуват до Сан Фернандо. Защо не дойдете да прекарате следобеда у нас? Хайде, ще ви чакаме.
И ето че тримата пътувахме към Сан Фернандо. Клузио изглеждаше превъзходно в полувоенната си бежова униформа.
Завръщането в дома, където ни посрещнаха с толкова добрина, развълнува и трима ни. Явно двете жени разбраха чувствата ни, защото едновременно ни приветстваха: „Ето ви отново вкъщи, драги приятели. Разполагайте се удобно“. И вместо да ни викат „мосю“, всеки път, когато се обръщаха към нас, ни наричаха с малките ни имена: „Анри, бихте ли ми подали захарта? Андре (на Матюрет името му беше Андре), искате ли още пудинг?“
Госпожа и госпожица Боуен, надявам се, че Господ ви е възнаградил заради добрината, която проявихте към нас, и че вашите благородни сърца са познавали само радост до края на живота ви заради радостта, с която дарихте нас.
Разговаряхме с тях и разстлахме една карта на масата. Разстоянията се оказаха огромни — хиляда и двеста километра ни деляха от първото колумбийско пристанище Санта Марта; две хиляди и сто километра до Панама; две хиляди и петстотин до Коста Рика. По едно време се върна и господин Боуен:
— Телефонирах до всички консулства и нося добра новина — ще можете да спрете за няколко дни и в Кюрасао, за да си починете. Колумбия няма установено отношение към бегълците. Доколкото консулът знае, досега не е имало случай в Колумбия да пристигнат избягали по море. Същото се отнася и до Панама, и до останалите страни.
— Аз знам едно сигурно място за вас — заяви Маргарет, дъщерята на господин Боуен. — Но е много далеч оттук, най-малко на три хиляди километра.
— Какво имаш предвид? — запита баща й.
— Британски Хондурас. Губернаторът ми е кръстник.
Погледнах приятелите си и произнесох:
— Посока Британски Хондурас!
Ставаше дума за едно английско владение, което на юг граничеше с Хондурас, а на север с Мексико.
Целият остатък от следобеда посветихме на това да уточняваме пътя си. Маргарет и майка й ни помагаха. Първи етап — от Тринидад до Кюрасао хиляда километра. Втори етап — от Кюрасао до някой остров по пътя ни. Трети етап — Британски Хондурас.
Тъй като никога не се знае какво може да ти се случи по море, решихме, че освен продуктите, които полицията ще ни даде, в една специална каса ще носим и запас от консерви — месо, зеленчуци, мармалад, риба и прочие. Маргарет ни обясни, че за супермаркета „Салвагори“ ще бъде истинско удоволствие да ни подари тези консерви.
— Ако пък те не щат — добави простичко тя, — мама и аз ще ви ги купим.
— О, не, госпожице.
— Стига, Анри.
— Не, в никакъв случай. Ние имаме пари и не би било редно да злоупотребяваме с щедростта ви при положение, че можем спокойно сами да си купим тези провизии.
Лодката ни беше закотвена в Порт ъф Спейн, приютена до един военен кораб. Разделихме се, като се уговорихме да се видим още веднъж преди окончателното ни отплаване. Всяка вечер излизахме точно в единадесет. Клузио сядаше на някоя пейка на най-оживения площад и ние с Матюрет се редувахме да му правим компания, докато другият се шляе из града. Изминаха десет дни, откак бяхме пристигнали. Благодарение на желязната пета, която му бяха прикрепили към гипса, Клузио можеше криво-ляво да се придвижва. Научихме как се стига до пристанището с трамвай. Често отивахме там следобед и редовно вечер. В няколко кръчми вече ни познаваха и почти ни бяха осиновили. Полицаите отпред ни поздравяваха, всички знаеха откъде сме дошли, но никой никога не намекваше за това. Забелязахме обаче, че кръчмарите, които ни познават, ни взимат за храната и пиенето по-евтино, отколкото на моряците. Същото беше и с мацките. Обикновено когато сядаха на масата на моряци, офицери или туристи, те непрекъснато се наливаха, като ги караха да харчат колкото се може повече. В кръчмите, където имаше дансинги, те не ставаха никога да танцуват, без да са гаврътнали преди това няколко чашки. С нас обаче се държаха съвсем различно. Сядаха за дълго и трябваше насила да ги караме да пийнат нещо. Ако накрая приемеха, си поръчваха бира или уиски със сода, вместо някое миниатюрно коктейлче. Всичко това ни радваше, защото по този начин ни подсказваха, че разбират в какво положение сме и че искрено ни съчувстват.