В това време лодката беше пребоядисана и бордът й вдигнат с още десет сантиметра. Заздравихме и кила. Отвътре ребрата й не бяха пострадали и лодката си беше съвсем здрава. Сменихме мачтата с една по-висока, но по-лека от предишната, а платната, ушити от брашнени чували, бяха заменени с хубаво платно в охрен цвят. В местното управление на Марината един капитан на кораб ми връчи добре разграфен компас и ми обясни как с него и с помощта на картата мога да се ориентирам къде приблизително се намираме. За да стигнем до Кюрасао, трябваше да поемем посока запад и четвърт север.
Капитанът ме запозна с един офицер от Марината, който служеше като командир на учебния кораб „Тарпон“ и който ми предложи на следващия ден около осем сутринта да поизляза малко с лодката извън пристанището. Не схванах идеята му, но обещах. Идния ден точно в уречения час цъфнахме в Марината с Матюрет. Едно моряче се качи на лодката с нас и аз напуснах пристанището при благоприятен вятър. Два часа по-късно, докато се лашкахме ту в посока към пристанището, ту напред към открито море, пред нас изскочи военен кораб. Целият екипаж плюс офицерите се бяха подредили на палубата — всички облечени в бяло. Като минаваха покрай нас, извикаха „Ура!“, обърнаха се кръгом и два пъти спуснаха и издигнаха знамето си. Това беше някакъв официален поздрав, чийто смисъл не успях да разбера. Върнахме се на пристанището — военният кораб вече се беше залепил до кея. Привързахме и нашата лодка. Морякът направи жест да го последваме и ние се качихме на борда, където командирът ни чакаше горе на мостика. Бяхме поздравени с едно изсвирване на сирената и след като ни представиха на офицерския състав, минахме покрай строените юнги и подофицери, които отдадоха чест. Командирът им каза няколко думи на английски, след което те разпуснаха редиците. Един млад офицер ми преведе, че командирът е обяснил на учениците от екипажа колко голямо уважение заслужаваме като моряци, задето с малката си лодка сме направили целия онзи дълъг преход и че ни предстои още по-дълъг и опасен път. Благодарихме на командира за тази висока чест. Той ни подари три моряшки мушами, които по-късно ни дойдоха много добре. Бяха черни и непромокаеми с големи ципове и качулки.
Два дни преди отпътуването господин Боуен ни посети и помоли от името на полицейския суперинтендант да вземем с нас трима заточеници, които бяха пристигнали тук миналата седмица. Според версията на тримата, те били слезли на острова, докато спътниците им продължили към Венецуела. Тази история хич не ми хареса, но тук се бяха отнесли с нас твърде благородно, за да откажем да качим с нас и онези трима мъже. Помолих поне да ги видя, преди да дам окончателния си отговор. Взеха ме с полицейска кола. Първо отидох да говоря със суперинтенданта — същия окичен с пагони и отличителни знаци офицер, който ни разпита при пристигането ни. Сержант Уили превеждаше.
— Как сте?
— Добре, благодаря. Имаме нужда да ни направите една услуга.
— С удоволствие, ако е по силите ни.
— Тук в затвора стоят трима френски заточеници. Живели са на острова незаконно в продължение на няколко седмици и твърдят, че спътниците им са ги зарязали и са заминали. Ние предполагаме, че те са потопили лодката си, но и тримата твърдят, че не могат да управляват морски съд. Мислим, че това е ход от тяхна страна, за да ни принудят да им осигурим лодка. Длъжни сме да ги отпратим — би било жалко, ако се видя принуден да ги предам на комисаря на първия френски кораб, който мине оттук.
— Господин суперинтендант, готов съм да направя и невъзможното, но първо бих искал да поговоря с тях. Разбирате, че би било опасно да кача на борда трима непознати.