— Разбирам. Уили, разпоредете се да изведат тримата французи в двора.
Исках да ги огледам насаме и помолих сержанта да се оттегли.
— Значи сте заточеници?
— Не, каторжници сме.
— Защо сте се представили за заточеници?
— Мислехме, че се отнасят по-благосклонно към престъпниците на дребно, отколкото към едрите риби. Явно сме сбъркали. А ти какъв си?
— Каторжник.
— Не те знаем.
— От последния конвой съм. А вие?
— Конвоя от 1929-а.
— А аз съм от 27-ма — уточни третият.
— Добре, вижте какво. Суперинтендантът ме повика, за да ме помоли да ви взема с моята лодка — а ние сме трима. Той ме предупреди, че ако откажа, тъй като никой от вас не умее да плава сам, ще бъде принуден да ви предаде на първия френски кораб, който мине оттук. Какво ще кажете за това?
— Имаме си причини, поради които не искаме да поемаме отново по море. Можем да се престорим, че тръгваме с вас, после ти ще ни оставиш в края на острова и ще си продължиш бягството.
— Не мога да направя такова нещо.
— Защо?
— Защото не искам да се отплащам с подлости за вниманието и грижите, с които ни посрещнаха.
— Слушай, приятел, според мен ти трябва да уважаваш каторжника повече от ростбифа.
— Защо?
— Защото самият ти си каторжник.
— Да, само че има толкова различни каторжници, че аз може би стоя по-далеч от вас, отколкото от ростбифите. Всичко зависи от гледната точка.
— Значи ще ги оставиш да ни предадат на френските власти?
— Не, но също така няма да ви оставя да слезете на земя преди Кюрасао.
— Чувствам, че нямам кураж да започна всичко това отначало — призна единият от тях.
— Слушайте, елате първо да видите лодката. Може би пък тази, с която сте дошли дотук, просто да е била калпава?
— Добре, да опитаме — съгласиха се другите двама.
— Решено. Ще помоля суперинтенданта да ви пусне да видите корабчето.
Сержант Уили ни придружи до пристанището. След като огледаха лодката, тримата, изглежда, се поободриха.
Отново на път
След два дни ние тримата и тримата непознати потеглихме. На изпращането се събраха семейство Боуен, капитанът от Армията на спасението и цяла дузина момичета от кръчмите, които Господ знае как бяха научили, че заминаваме. Едно от тях ме целуна и Маргарет ми се присмя:
— Анри, вие да не би вече да сте успели да се сгодите? Явно бързо сте действали.
— Довиждане на всички. Всъщност не — сбогом! Но искаме да знаете, че никой никога няма да заеме вашето място в нашите сърца.
Така в четири следобед, теглени от влекач, ние отново тръгнахме на път. Бързо излязохме от пристанището, но до последния възможен момент се вглеждахме в белите кърпи, размахвани за нас от групата, с която току-що се бяхме сбогували. Не можахме да се въздържим да не изтрием по някоя сълза. Откачихме се от влекача и в същия миг с добре издути платна се хвърлихме върху първата от милионите вълни, които трябваше да преодолеем по пътя към крайната ни цел.
На борда разполагахме с два ножа — единият беше в мен, а другият в Матюрет.
Брадвичката и мачетето се намираха в обсега на Клузио. Бяхме сигурни, че никой от останалите не е въоръжен. Взели бяхме мерки по време на пътуването винаги да има двама от нас, които да будуват. Някъде към залез-слънце учебният кораб поплава до нас за около половин час. Поздрави ни и отмина.
— Как те викат?
— Льоблонд.
— От кой конвой си?
— Двадесет и седем.
— Присъда?
— Двадесет години.
— А ти?
— Каргьоре. Конвоят от 29-а година, петнадесет години присъда, бретонец съм.
— Бретонец и не умееш да управляваш кораб!
— Не умея.
— А аз се казвам Дюфис и съм от Анжер. Заради две тъпи приказки, които изпуснах пред съда, получих доживот. Иначе щях да имам само десет години. Конвоят от 29-а.
— Какви бяха тия приказки?
— Ами вижте — убих жена си с ютия. По време на процеса един от заседателите ме попита защо съм я цапнал именно с това. Не знам откъде, но ми дойде да му река, че съм й ударил една ютия, защото характерът й е имал нужда от изглаждане. Според адвоката ми заради тия тъпи думи ме забиха за толкоз дълго.
— От къде се чупихте?
— От един дървосекачен лагер — Каскадата, на осемдесетина километра от Сен Лоран. Хич не беше трудно, защото там се радвахме на голяма свобода. Петимата просто си вдигнахме чуковете — нищо по-просто.
— Какво значи това „петимата“? Къде са останалите двама?
Неловка тишина. Клузио рече:
— Вижте, копелета, тук сме само мъжки момчета и след като плаваме заедно, трябва да знаем истината. Хайде кажете.
— Всичко ще ви обясня — каза Бретонеца. — Наистина потеглихме петима, но двамата типа от Кан, дето сега липсват, ни бяха казали, че у дома си били риболовци. Не дадоха стотинка за бягството, понеже работата, дето щели да я свършат в открито море, струвала повече от всякакви мангизи. Е, щом тръгнахме, се разбра, че нито единият, нито другият разбира каквото и да било от корабоплаване. Поне двадесетина пъти за малко да се удавим. Влачехме се покрай брега — първо на Холандска Гвиана, после на Английска и накрая допълзяхме до Тринидад. Някъде между Джорджтаун и Тринидад теглих ножа на онзи, който ни убеждаваше, че ще бъде капитан на лодката. Той си го заслужаваше, защото ни излъга за моряшките си умения, само и само да избяга гратис. Другият се уплаши, че също ще го убием, и се хвърли сам в морето, като заряза кормилото. А морето беше бурно… Оттам нататък се справяхме, както можем. Няколко пъти позволихме лодката да се напълни с вода, ударихме се в една скала и като по чудо успяхме да се спасим. Кълна ви се, че всичко, което ви казах дотук, е чистата истина.