— Вярно е — потвърдиха другите двама. — Точно така си беше и ние тримата се съгласихме, че онзи тип трябва да се ликвидира. Ти какво мислиш по въпроса, Папийон?
— Не ми е работата да раздавам оценки.
— Кажи все пак — настоя Бретонеца, — какво би направил ти на наше място?
— Трябва да размисля. За да отсъди човек правилно, трябва да е преживял ситуацията, иначе не би могъл да прецени.
— Що се отнася до мен, аз бих го убил, защото лъжата му е можела да доведе до това да загинете всички — отсече Клузио.
— Добре, не ща да разискваме повече. Все пак имам чувството, че страхът, който сте изпитали, още не ви е напуснал и че само принудата е причина отново да се намирате в открито море, не е ли така?
— Да, така е — отговориха онези в хор.
— Така че да ви кажа — тук няма да се паникьосвате, каквото и да ви се случи. Никой при никакви обстоятелства няма право да дава воля на страха си. Който го е шубе, да си трае. Лодката е здрава и това беше доказано. Сега сме с повече товар от преди, но затова пък бордът е с десет сантиметра по-висок. Това компенсира свръхбагажа.
Пушихме, пихме кафе. Тъй като бяхме хапнали добре на тръгване, решихме да не се храним преди сутринта на следващия ден. Беше 9 декември 1933 г. и бяха изминали четиридесет и два дни от момента, в който от блиндираната зала на болницата в Сен Лоран започна нашето бягство. Научихме това от Клузио — нашия счетоводител. Аз се бях сдобил с три скъпоценности, с каквито не разполагах на тръгване — водоустойчив часовник, купен в Тринидад, истински компас с много точно разчертани посоки и чифт слънчеви очила от плексиглас. Клузио и Матюрет имаха от своя страна по един каскет.
Изтекоха три дни, през които нищо особено не се случи, ако не броим това, че на два пъти попадахме на стада делфини. Те ни караха да изтръпваме, особено след като една групичка от осем от тях реши да си поиграе с лодката. Започнаха да се гмуркат под нея и да изскачат точно пред носа й. От време на време докосвахме по някой от тях. Следващата игра обаче ни впечатли много повече: три делфина се подреждаха в триъгълник с муцуни към нас — един отпред и два на равни разстояния зад него, и се спускаха направо срещу лодката с луда скорост. Точно в момента, в който буквално връхлитаха върху нас, те се гмуркаха и изскачаха от двете ни страни. Въпреки че вятърът беше силен и ние се носехме с опънати платна, делфините плуваха по-бързо и от нас. Играта продължи с часове и започна да ни омагьосва. Най-незначителната грешка в изчисленията им можеше да ни преобърне. Тримата новаци си мълчаха, но си струваше човек да види изкривените им мутри.
През нощта от четвъртото денонощие се развихри страхотна буря. Беше нещо наистина ужасяващо. Най-лошото беше, че вълните не следваха една и съща посока. Често се блъскаха и поглъщаха една друга. Някои от тях високи, други малки — човек не можеше да се ориентира. Никой не продумваше с изключение на Клузио, който се провикваше от време на време: „Дръж се, приятелю! И с тази ще се справиш, както с останалите!“ или „Внимавай, една изскача изотзад!“. Понякога вълните, ръмжейки, налитаха отстрани, целите в пяна. Както и да е — преценявах скоростта им и успявах да предвидя навреме под какъв ъгъл ще ме ударят. И тогава внезапно като изневиделица зад кърмата на лодката изскачаше в целия си ръст нова вълна. На няколко пъти водните масиви се разбиваха върху раменете ми и, разбира се, се изливаха в лодката. Останалите петима не преставаха да изгребват водата с тенджери и тенекиени кутии. Въпреки всичко аз в нито един момент не позволих да се напълни повече от една четвърт от лодката, така че ние фактически не бяхме изправени пред риска от потапяне. Целият този панаир продължи през половината от нощта — почти седем часа. Дъждът ни попречи да видим слънцето преди осем сутринта.