— Вярваме ти, Папийон — рече Бретонеца.
— Да, вярваме ти — повториха в един глас останалите. — Прави, както знаеш.
— Благодаря ви.
Смятам, че това, което казах, беше най-правилното. Вятъра никакъв го нямаше цяла нощ и едва към четири сутринта се появи благоприятен бриз, който ни позволи отново да потеглим. Този бриз, който в утринните часове се усили, продължи да духа повече от тридесет и шест часа с достатъчна мощ, за да позволи на лодката да се движи с добро темпо, но без да предизвиква такова вълнение, че да ни разлюлее.
Кюрасао
Чайки. Първо се появиха крясъците им, защото беше нощ, после самите те закръжиха над лодката. Една кацна върху мачтата, отлетя, после пак се върна да кацне. Играта им продължи повече от три часа, докато жизнерадостното слънце възвести деня. Нищо на хоризонта не подсказваше, че приближаваме земя. Откъде, мамка му, изникваха тези чайки? Целия ден се взирахме напразно. Нито знак за наближаваща земя. Пълната луна изгря в момента, в който слънцето залезе, и тропическата й светлина беше толкова ярка, че отблясъците ми пречеха. Нямах вече черни очила — те бяха отплували с оная страхотна вълна, която отнесе и каскетите ни. Около осем вечерта през този лунен ден забелязахме много далеч на хоризонта черна линия.
— Това със сигурност е земя! — извиках първи аз.
— Да, наистина.
Накратко, всички се съгласихме, че виждаме тъмна ивица, която трябва да е твърда земя. Цялата останала част от нощта прекарах наведен напред към тази ивица, която малко по малко изясняваше очертанията си. Пристигнахме. Никакви облаци, силен вятър и мощно, но целенасочено вълнение, и ние се устремихме право към нея. Тъмният масив насреща не беше много висок и по нищо не можеше да се познае дали брегът е отвесен, скалист или с плажна ивица. Залязващата от другата страна на хоризонта луна хвърляше сянка и тя ми пречеше да виждам каквото и да било, освен веригата от светлини на повърхността на морето, която постепенно се накъса. Приближавах, приближавах и на около километър от брега хвърлих котва. Вятърът беше силен и извърташе лодката с нос към вълните, които всеки път я изправяха отвесно. Разклащаше ни порядъчно, така че беше доста неудобно. Платната, разбира се, бяха спуснати и прибрани. Можехме да дочакаме утрото по този неудобен, но сигурен начин, само че за нещастие котвата внезапно поддаде. За да направляваш кораб, той трябва да е в движение — иначе губиш контрол над него. Опънахме кливера и стаксела, но странно — котвата отново не успя да се закачи. Другарите ми изтеглиха въжето на борда — то излезе без котва на края си. Бяхме я загубили. Въпреки всички мои усилия вълните ни приближаваха с опасна скорост към скалите на непознатия бряг, така че реших да опъна и платното и доброволно да се устремя към тях с пълна сила. Маневрата ми излезе толкова успешна, че се озовахме затиснати между две скали с напълно разбита лодка. Никой не изкрещя „да се спасява кой както може“, но щом пред нас се надигна следващата вълна, всички скочихме в нея, за да се намерим на брега ранени, навехнати, но живи. Единствен гипсираният Клузио пострада по-сериозно от вълните. Ръката, лицето и дланите му бяха одрани и целите в кръв. Ние се отървахме с по няколко драскотини на коленете, дланите и глезените. На мен ми кървеше и едното ухо, което бях охлузил доста зле в някаква скала.
Независимо от всичко, бяхме живи и върху твърда земя — на завет от вълните. На разсъмване успяхме да си приберем мушамата и аз се върнах на лодката, която започваше напълно да се разпада. Успях да изтръгна прикования на задната пейка компас. В цялата околност не се виждаше жива душа. Потърсихме източника на онези светлини, по които се насочихме — по-късно разбрахме, че става дума за прожектори, сигнализиращи на рибарите, че мястото е опасно. Поехме към вътрешността на непознатата местност. Наоколо се виждаха само кактуси — огромни кактуси и магарета. По едно време додрапахме до някакъв кладенец — страшно уморени, защото двама по двама се редувахме да носим Клузио на столче. Около кладенеца се търкаляха изсушени трупове на магарета и кози. Той самият беше пресъхнал, а крилете на вятърната мелница, която навремето е изпомпвала вода от него, сега се въртяха на празен ход. Наоколо ни жива душа — само магарета и кози.
Напредвайки, стигнахме до малка къщурка, чиито отворени врати ни приканваха да влезем. Извикахме „Ало, ало!“ Никакъв отговор. Върху камината намерихме платнена торба, завързана с въже — аз взех да я отворя. В момента, в който я отварях, въжето се скъса и се оказа, че е пълна с флорини — холандски пари. Ясно, значи се намирахме на холандска територия — в Бонер, Кюрасао или Аруба. Върнахме торбата на мястото й, без да вземем и стотинка от нея, потърсихме вода и всеки от нас пи от черпака. И отново пустош — никой в къщата или в околността. Бяхме потеглили отново — много бавно заради Клузио, когато един стар форд ни препречи пътя.