Всичките тия войници или ченгета, които ни бяха пипнали, изглеждаха по един и същи начин: мръсни гащи, които някога са били бели, изпокъсани памучни фланели, които със сигурност не са познали пране, и боси крака. Изключение правеше „командирът“ — беше по-добре облечен и по-чист. Ако и да бяха зле облечени, поне бяха въоръжени до зъби: тъпкан с куршуми патрондаш вместо колан, добре поддържани войнишки пушки и като връх на всичко — ножници за огромни кинжали с удобни ръкохватки. Тоя, когото наричаха „командир“, имаше мутрата на метис убиец. Носеше револвер, окачен също на пълен с куршуми патрондаш. Тъй като говореха само испански, не разбрахме какво искат да ни кажат, но нито погледът, нито жестовете, нито тонът им бяха доброжелателни — всичко излъчваше враждебност.
Пътя от пристанището до затвора изминахме пешком, като прекосихме селището (то се оказа именно Рио Ача), заобиколени от шестима от въпросните негодяи, плюс трима, които вървяха на два метра напред с насочени към нас пушки. С две думи, посрещането ни не бе от най-радушните.
Стигнахме до затворнически двор, обграден с ниска стена. В него седяха или стояха прави двадесетина брадясали и мръсни затворници. Те също излъчваха враждебност. „Вамос, вамос.“ Разбрахме какво искат да кажат — да вървим, да вървим. Точно това не беше най-лесното нещо за нас, тъй като Клузио, макар вече да се чувствуваше по-добре, все още стъпваше само върху желязото на гипсирания си крак, така че не можеше да подтичва. Тук с компаса и шушляка в ръка към нас се присъедини „командирът“, който беше изостанал от групата. Дъвчеше от нашите бисквити, потопени в нашия шоколад, и ние на секундата разбрахме, че ще ни оберат до шушка. По-късно се разбра, че не сме се излъгали. Затвориха ни в някакво гадно помещение с дебели решетки на прозореца. По земята имаше разпръснати дъски с нещо като дървени възглавници от едната страна — това им бяха леглата. „Французи, французи“ — прошепна през прозореца един затворник в момента, в който полицаите ни заключиха и си тръгнаха.
— Какво искаш?
— Французи, не добро, не добро!
— Кое не е добро?
— Полиция.
— Полицията ли?
— Да, полиция — не добро.
И си замина. Здрачи се и помещението остана да се осветява от една електрическа лампа — явно със слаб волтаж, тъй като светеше много слабо. Около ушите ни свиреха комари, напъхваха се дори в носовете ни.
— Е, на ти сега — добре се наредихме! Скъпо ще ни струва, дето приехме да оставим на брега ония трима глупаци.
— Чакай бе, какво искаш. Не можехме да предвидим. Бедата е, че не се надигна вятър.
— Ами ти прекалено много се приближи към брега — подметна Клузио.
— Млъкни! Не е сега моментът да се самообвиняваме или да се обвиняваме един друг. Сега трябва да стиснем зъби. Трябва да бъдем по-сплотени от когато и да било.
— Прощавай, Папи, прав си. Вината е ничия.
Боже господи, би било прекалено несправедливо бягството ни да завърши така след толкова много борба. Не ни пребъркваха. Носех патрона си в джоба — побързах да го преместя в себе си. Клузио направи същото. Добре постъпихме, че не пропуснахме да го сторим. Всъщност този патрон беше един наистина малко обемист, но непромокаем портфейл, който лесно можехме да пазим направо в организма си. Часовникът ми показваше осем вечерта. Раздадоха ни по едно голямо колкото юмрук парче кафява нерафинирана захар и три увити в нещо като кесии порции разкашкан ориз, варен само с вода и сол. „Буенос ночес!“
— Сигурно значи лека нощ — предположи Матюрет.
В седем сутринта на следващия ден направо в двора ни сервираха прекрасно кафе, което пихме от дървени съдинки. Около осем на оглед мина комендантът. Помолих го да ме пусне да ида до лодката, за да донеса оттам някои необходими вещи. Или не ме разбра какво искам, или се направи, че не ме разбира. Колкото повече го гледах, толкова повече ми приличаше на убиец. На левия си хълбок носеше кожен кобур с малка бутилчица вътре. Извади я, отвъртя капачката и ми я подаде. Това беше първият приятелски жест, затова я поех и отпих. Добре че глътнах съвсем малко, защото силният алкохол щеше да ме изгори. Глътнах го бързо, но се задавих и онзи се захили с глас, мамка му, и омешан с индианска кръв негър!
Около десет пристигнаха няколко цивилни, облечени в бели костюми, с вратовръзки. Бяха шестима или седмина и влязоха в зданието, където, изглежда, се помещаваше дирекцията на затвора. Повикаха ни. Бяха насядали на подредените в полукръг столове, а над тях в стаята властваше огромен портрет на отрупан с отличия бял офицер: „Президенте Алфонсо Лопес де Колумбия“. Единият от господата се обърна на френски към Клузио и го покани да седне. Ние двамата останахме прави. Онзи, който седеше в средата — хилав, с гърбав нос и очила с половинки стъкла, започна да ме разпитва. Преводачът нищо не превеждаше, а накрая каза: