— Господинът, който ви заговори и който ще води разпита ви, е съдията на Рио Ача, останалите негови приятели са старейшините на града. За преводач ще ви служа аз — аз съм хаитянец и поддържам електрическите инсталации в околията. Предполагам, че част от тук присъстващите, може би дори и съдията, разбират по малко френски, макар да не си го признават.
Съдията изслуша този увод с нетърпение и започна своя разпит на испански. Честно и почтено хаитянецът превеждаше въпросите и отговорите.
— Французи ли сте?
— Да.
— Откъде идвате?
— От Кюрасао.
— А преди това?
— От Тринидад.
— И още по-преди?
— От Мартиника.
— Лъжете. Преди седмица нашият консул в Кюрасао беше предупреден, че трябва да охраняваме бреговата ивица, защото шестима бегълци от френската наказателна колония ще се опитат да слязат на наша земя.
— Е, добре, ние сме бегълците от колонията.
— Каторжници от Кайен, значи?
— Да.
— Щом като една толкова благородна страна като Франция ви е заточила толкова далеч и ви е наказала така сурово, значи вие сте много опасни престъпници?
— Може би.
— Крадци или убийци?
— Непредумишлено убийство.
— Значи „матадор“ — то е едно и също. Значи сте убийци? Къде са останалите трима?
— Останаха в Кюрасао.
— Пак лъжете. Оставили сте ги на шестдесетина километра оттук, в областта Кастилета. За щастие и те са били арестувани и след няколко часа ще бъдат доведени тук. Лодката ви крадена ли е?
— Не, подарък ни е от архиепископа на Кюрасао.
— Добре. Ще останете в затвора, докато правителството реши какво да правим с вас. Тъй като сте извършили престъпление, като сте оставили нелегално трима от вашите съучастници на колумбийска земя, а после сте се опитали да избягате в открито море, ви осъждам — вас, понеже сте капитан, на три месеца затвор, останалите на по един месец. И пазете добро поведение, ако не искате да изтърпите физически наказания от тукашните полицаи, които никак не са мекушави. Имате ли да кажете нещо?
— Не, само бих желал да прибера вещите и хранителните продукти, които са на борда на лодката.
— Всичко в нея е конфискувано от митническите власти с изключение на по един чифт панталони, по една риза и по едни обувки за всеки от вас. Останалото е конфискувано, не протестирайте, законът е такъв.
Върнахме се обратно в двора. Съдията веднага беше наобиколен от нещастни местни затворници: „Докторе, докторе!“ Той мина покрай тях, без да им отговори, без да се спре, преизпълнен със съзнанието за собствената си важност. Посетителите излязоха от затвора и се стопиха от погледите ни.
В един докараха останалите трима, качени в камион и придружавани от седем-осем въоръжени мъже. Изсулиха се с куфарите си. Влязохме заедно с тях в помещението.
— Каква чудовищна грешка допуснахме и ви принудихме да я допуснете и вие — изстена Бретонеца. — Не заслужаваме прошка, Папийон. Ако искаш, на, убий ме — няма да се дърпам. Никакви мъже не сме, а педерасти. Сторихме го, защото се бояхме от морето, а доколкото успях да опозная Колумбия и колумбийците, опасностите на морето са шегичка в сравнение с това да попаднеш в ръцете на тези симпатяги. Заради затишието на вятъра ли ви пипнаха?
— Да, Бретонецо. Никого няма да убивам, всички заедно допуснахме грешката. Ако бях отказал да ви оставя на брега, нищо от това нямаше да се случи.
— Прекалено добър си, Папи.
— Не, просто съм справедлив.
Разказах им за разпита.
— Е, хайде, дано губернаторът да ви пусне на свобода.
— Аха. Дето се вика, надеждата крепи човека.
Според мен, властите в тоя полуцивилизован пущинак не можеха да вземат решение по нашия проблем. Само от най-високо място можеше да се реши дали ще получим право да останем в Колумбия, дали ще ни екстрадират обратно, или ще ни пуснат да продължим с нашата си лодка. Щеше да е адски несправедливо, ако тези хора, които не бяхме засегнали по никакъв начин, вземеха най-тежкото от трите решения, тъй като в крайна сметка не бяхме извършвали никакво престъпление на тяхна територия.
Измина цяла седмица, откак висяхме тук. Нищо ново, като изключим това, че заговориха за възможността да ни прехвърлят със силна охрана в Санта Марта — по-голям град на двеста километра оттук. Полицаите с мутри на разбойници и пирати не бяха променили отношението си към нас. Вчера за малко да бъда застрелян от един от ония типове, защото посегнах да си прибера от него сапуна в умивалнята. Продължавахме да обитаваме все същото гъмжащо от комари помещение. Сега за щастие то беше малко по-чисто, отколкото когато се нанесохме в него, понеже Матюрет и Бретонеца го миеха всеки ден. Започнах да се отчайвам, да губя вяра. Караше ме да губя вяра именно тази омесена от индианци и негри колумбийска раса, тези метиси от испанци и индианците, които на времето са владеели земята. Един затворник колумбиец ми даде стар брой на вестника „Санта Марта“. На първа страница се кипреха нашите шест фотографии, а под тях — полицейският началник с огромната си мека шапка и снимка на дузина въоръжени с криви пушки полицаи. Успях да схвана, че историята на залавянето ни е романизирана, а ролите им са преувеличени. Човек би казал, че целокупна Колумбия е избягнала някаква огромна опасност благодарение на нашето арестуване. И въпреки това на снимките бандитите изглеждаха по-симпатични от полицаите. Престъпниците имаха вид на почтени хора, докато полицаите — ще ме извинявате! Като се започне от началника — всички бяха един дол дренки. Какво да правим сега? Като начало понаучих няколко думи на испански: да избягаш — фугарсе; затворник — пресо; убивам — матар; верига — кадена; белезници — еспосас; мъж — омбре; жена — мухер.