Бягство от Рио Ача
Мотаеше се в двора едно момче, на което никога не му сваляха белезниците и с което аз се сприятелих. Пушехме от една пура — дълга и тънка, много силна, но се понасяше. Разбрах, че пренася контрабандни стоки между Венецуела и остров Аруба. Беше обвинен, че е убил представител на бреговата охрана и сега изчакваше процеса си. В определени дни той беше изключително спокоен, а в други — нервен и възбуден. Успях да забележа, че става спокоен след посещение, когато дъвче донесените му листа. Един ден ми даде да опитам половин лист и веднага разбрах за какво става дума. Езикът, небцето и устните ми изтръпнаха. Това бяха листа от кока.
Този тридесет и пет годишен тип с космати ръце и гърди, покрити с къдрава черна растителност, трябва да притежаваше изключителна сила. Босите му ходила бяха толкова загрубели, че неведнъж той изчегъртваше полепили се парчета стъкло или някой и друг гвоздей, които се забиваха, без да успеят да наранят живата му плът.
„Фуга, ти и аз“ — рекох една вечер на контрабандиста. При едно от посещенията на хаитянеца му бях поискал френско-испански разговорник. Онзи дявол ме разбра и даде знак, че би искал да се омете, но белезниците! Те бяха американско производство, с винт. Имаха ключалка, която сигурно изискваше плосък ключ. Бретонеца му изобрети шперц от сплескана в краищата метална жица. След няколко репетиции се научих да отварям белезниците на новия ми приятел, когато си поискам. Нощем го затваряха сам в калабосо — килия с бая дебели решетки. При нас решетките бяха тънки — сигурно щяхме да успеем да ги раздалечим. Значи ни оставаше да прережем само решетките при Антонио — така се наричаше колумбиецът.
— Как да получа сачете (трион)?
— Плата (пари).
— Каунто (колко)?
— Сто песос.
— А в долари?
— Десет.
С две думи — срещу десетте долара, които му дадох, той намери две ножовки. Обясних му, като рисувах по пясъка, че всеки път, когато престърже малко, трябва да омесва железните стърготини с оризената каша, която ни дават, и да замазва добре прерязаното. В последния момент, преди да се прибере в килията си, аз му разкопчавах едната халка на белезниците. В случай, че искаха да ги проверят, беше достатъчно само да я натисне и тя щеше да се затвори от само себе си. Бяха му нужни три нощи, за да пререже едно от железата. Обясни ми, че за да го пререже съвсем, му трябва по-малко от минута и че със сигурност може да превие решетката с ръце. После трябваше да дойде да ме вземе. Тъй като валеше често, той каза, че ще дойде през „primera noche de lluvia“ (първата дъждовна нощ).
Тази нощ дъждът се сипеше като из ведро. Другарите ми бяха в течение на моите планове, но никой не искаше да тръгне с мен, защото смятаха, че областта, към която се стремя, се намира прекалено далече. Исках да достигна до края на колумбийския ръкав — до границата с Венецуела. Върху картата, с която разполагахме, беше изписано, че местността се нарича Гуаийра и е оспорвана земя — нито колумбийска, нито венецуелска. Колумбиецът обясни, че това е „la tiera de los indios“ (земя на индианците) и че там няма изобщо полиция — нито колумбийска, нито венецуелска. Само контрабандистите минавали оттам. Беше опасно, защото индианците гуахира не понасяли бели хора да проникват на тяхна територия. Колкото по-навътре в местността се навлизало, толкова по-опасни ставали. По крайбрежието живеели индианци риболовци, които с посредничеството на други, малко по-цивилизовани индианци, търгували със селището Кастилета и с една махала от колиби — Ла Вела. Самият Антонио не искаше да стига дотам. Негови приятели или може би дори самият той бяха убили няколко индианеца при схватка с тях веднъж, когато натоварената със стока лодка била принудена да акостира на тяхна територия. Антонио се нави да ме изпроводи съвсем близо до Гуаийра, по-нататък трябваше да продължа съвсем сам. Няма нужда да ви казвам, че за всичко това успяхме да се договорим едва след много мъки, тъй като той използваше изрази, каквито не се включват в разговорниците.