— Индианци гуаийро — лошо — рече човекът. — Ти не си въоръжен, toma (вземи). — И ми подаде една кама с кожен калъф и ръкохватка от полиран рог. Седнахме в края на пътеката. Свалих обувките си, краката ми бяха целите в кръв. Антонио и ездачът говореха бързо помежду си, ясно беше, че моето намерение да прекося Гуаийра не им се нравеше. Антонио ми направи знак да се кача на коня: трябваше да остана бос, за да засъхне кръвта по раните ми, а обувките си можех да нося завързани през рамо. Всичко това ми беше казано чрез жестове. Ездачът се качи на коня, Антонио ми подаде ръка и без да усетя, се видях отнесен в галоп, възседнал коня зад гърба на приятеля на Антонио. Препускахме целия ден и цялата нощ. От време на време спирахме и той ми подаваше бутилка с анасон, от която всеки път отпивах по малко. На разсъмване се спря. Слънцето изгря, той ми остави някакво твърдо като камък сирене, два сухара, шест листа кока и ми подари, за да ми е по-лесно да ги нося, непромокаема чантичка, която се закачваше за колана. Задуши ме в прегръдките си, тупайки ме по раменете, както беше направил с Антонио, възседна отново коня и изчезна в див галоп.
Индианците
Крачех, докато стана един следобед. Вече нямаше джунгла, храсталаци — нито едно дърво на хоризонта. Сребристото море проблясваше под изгарящото слънце. Продължавах да вървя бос, с окачени през рамото ми обувки. Тъкмо реших да си легна, и ми се стори, че забелязвам в далечината пет-шест дървета или скали, доста по-навътре от пясъчната ивица. Опитах се да пресметна разстоянието — десетина километра по всяка вероятност. Отчупих си половинка тлъсто листо и, дъвчейки го, поех напред с бърза крачка. Час по-късно можех да различа въпросните пет-шест неща: бяха сламени колиби с покриви от слама, клони или светлокафяви листа. Над една от тях се виеше дим. След това видях хората. Те също ме забелязаха. Долових виковете и жестовете на група от тях, които сочеха към морето. Тогава видях и четири лодки, които бързо се носеха към плажа и от които слязоха дванадесетина души. Всички се насъбраха край къщите и устремиха погледи към мен. Вече ясно виждах, че и мъжете, и жените са голи и носят само нещо, което им виси отпред да им скрие срамните части. Тръгнах бавно към тях. Трима се бяха подпрели на лъковете си и държаха по една стрела. Никакъв жест — нито приятелски, нито враждебен. Някакво куче излая и яростно се хвърли върху ми. Ухапа ме ниско по прасеца и отнесе част от панталона ми… В момента, в който се обърна да ме захапе отново, получи малка стреличка в задника — така и не видях тя пък откъде изскочи (после разбрах, че ги издухват през тръба), побягна, виейки, и като че ли влезе в някоя от колибите. Приближих, куцукайки, защото ухапването беше сериозно. Вече бях на не повече от десет метра от групата. Нито един от тях не се беше още помръднал, нито проговорил, а децата се криеха зад майките си. Тези хора имаха прекрасни тела — бакърени, голи, мускулести. Жените бяха със стегнати твърди гърди с огромни зърна. Една-единствена имаше големи увиснали цици.
Сред тях се открояваше мъж с толкова благородно излъчване, изящни черти и ярко изразено превъзходство над останалите, че веднага се запътих право към него. Той не носеше нито лък, нито стрели. Беше висок колкото мен, с добре подстригани коси на голям бретон, дълъг до веждите. Много черните, почти виолетови коси скриваха ушите, а отзад бяха отрязани на височината на тила. Имаше стоманеносиви очи. Гърдите, ръцете и краката му бяха съвсем гладки — без едно косъмче. Бакърените му бедра и изваяните изящни прасци имаха само мускули. Беше бос. На три метра от него спрях. Тогава той направи две крачки към мен и ме погледна право в очите. Изпитът продължи две минути. Лицето му, по което не трепваше ни мускулче, приличаше на медена маска с присвити очи. Изведнъж той се усмихна и ме докосна по рамото. Тогава всички започнаха да ме опипват, а млада индианка ме хвана за ръка и ме отведе на сянка в една от колибите. Там тя запретна крачола на панталона ми. Останалите насядаха наоколо в кръг. Подадоха ми запалена пура и аз запуших. Начинът ми на пушене ги разсмя — те всички, и мъже, и жени, пушеха, като държаха в устата си запалената страна. Ухапаното място не кървеше повече, но имах рана, голяма, кажи-речи, колкото половината на монета от сто су. Девойката оскуба космите около нея и когато мястото беше добре почистено, го изми с морска вода, донесена от едно момиченце. Същевременно тя притисна раната, за да потече кръв. Понеже не беше доволна от резултата, младата жена разчопли всяка от дупките, като се стараеше да ги увеличи с парче изострено желязо. Впрегнах всичките си усилия, за да не трепна, тъй като всички ме наблюдаваха. Друга млада индианка се опита да помогне, но моята грубо я отблъсна. Жестът й накара останалите да се разсмеят. Доколкото можах да схвана, тя е искала по този начин да покаже на другата, че принадлежа само на нея и това е предизвикало смеха. След това младата индианка отряза крачолите ми над коляното. Доволна от свършената работа, тя ми направи знак да стана. Подреди върху камък донесените й мокри водорасли, сложи ги върху раната и ги овърза с бинтовете, които направи от панталона ми.