Надигнах се и си свалих сакото. Разкопчаната ми риза й даде възможност да забележи пеперудата, която е татуирана в долната част на врата ми. Тя се загледа и като откри и други татуировки, смъкна сама ризата ми, за да ги разгледа по-добре. Всички — и мъже, и жени, бяха силно заинтригувани от татуираното ми тяло: отдясно имах войник от наказателен батальон; отляво — женска глава; на стомаха — тигрова муцуна; по гръбначния ми стълб — разпънат моряк, и отдолу по дължината на целия ми кръст — сцена от лов на тигри с ловци, палми, слонове и тигри. В момента, в който скиваха татуировките, мъжете изтикаха жените настрана и дълго и старателно опипваха и оглеждаха всяка отделна картинка. Вождът изказа мнението си, останалите след него. Оттук нататък мъжете безрезервно ме приеха. Що се отнася до жените — те ме бяха приели още в момента, когато вождът ми се усмихна и ме докосна по рамото.
Влязохме в най-голямата от сламените колиби и там аз окончателно се шашнах. Всъщност колибата беше изградена от керемиденочервена глина. Беше кръгла, имаше осем врати и във вътрешната й част бяха окачени пъстри хамаци от чиста вълна, боядисани в ярки цветове. В центъра стоеше кръгъл плосък камък — излъскан и кафяв — и около него имаше плоски камъни за сядане. На стената висяха няколко двуцевни пушки, военна сабя и навсякъде наоколо — лъкове в най-различни размери. Забелязах също огромна черупка от костенурка, в която би могъл да легне човек, камина от обгорени камъни, подредени изрядно един върху друг като стена, без намек от цимент между тях. На „масата“ лежеше разчупена по средата кратуна, в която бяха насипани две-три шепи перли. Дадоха ми да пия от дървена съдинка някакъв сок от ферментирали плодове — леко кисел, много приятен, след което върху бананов лист ми поднесоха тлъста, опечена върху жарава риба, която трябва да тежеше две кила. Щом ометох вкусната риба, все същото момиче ме хвана за ръка и ме заведе на плажа, за да си измия ръцете и устата с морска вода. Върнахме се обратно. Седнахме в кръг — младата индианка се настани до мен и сложи ръка на бедрото ми — и се опитахме с думи и жестове да се представим едни на други.
Вождът гъвкаво се изправи, отиде до дъното на колибата и се върна с парче бял камък, с който започна да рисува по масата. Първо голите индианци и селцето им, после морето. От дясно на техните колиби — къщи с прозорци, облечени мъже и жени. Мъжете държаха в ръцете си пушки или палки. Отляво — друго селище, мъжете отново с пушки и палки, навъсени, а жените облечени. След като добре огледах рисунката, той се сети, че е забравил нещо и начерта път, който води от индианското селище до къщите отдясно, и друг път — наляво, към второто селище. За да ми обясни разположението на двете чужди села по отношение на тяхното, шефът тури отдясно, откъм венецуелската страна, едно слънце — кръг, от който излизаха чертички във всички посоки, а от страната на колумбийското градче — половин слънце, отрязано от нагънатата линия на хоризонта. Нямаше начин да се объркаш: от едната страна слънцето изгрява, от другата залязва. Младият вожд изгледа творението си с гордост и останалите се изредиха да му се възхитят един по един. Аз схванах, че хората от двете села са според него лоши и че не иска да си има нищо общо с тях. Че от всички само неговото село е добро. Намерил на кого да го обяснява!
Избърсахме масата с мокър памучен парцал. Когато тя изсъхна, вождът ми тикна тебешира в ръката — беше мой ред да разкажа историята си в картинки. Задачата ми беше по-сложна от неговата. Нарисувах човек с вързани ръце, когото двама въоръжени наблюдават. После същият човек бяга, а двамата го гонят с прицелени пушки. Нарисувах тази сцена три пъти, но всеки път бях все по-далеч от преследвачите си и накрая полицаите се бяха спрели, а аз продължавах да бягам към тяхното селце, което изрисувах заедно с индианците, кучето и най-вече с вожда, протягащ към мен ръце.
Рисунката ми не ще да е била чак толкова лоша, защото след дълъг разговор между мъжете вождът протегна ръце като в рисунката. Бяха разбрали.