И така, ходех да гледам как отварят мидите, но не и на лов, тъй като никога досега не ме бяха канили да се кача в някое от канутата. Събираха миди доста далеч от брега — на около петстотин метра навътре в морето. Понякога Лали се връщаше с изподрани от коралите бедра и хълбоци. Случваше се порязванията силно да кървят. Тогава тя намачкваше морски водорасли и натриваше с тях раните си. Аз никога не правех каквото и да било, ако не ми покаже с жестове, че съм поканен. Никога не влизах и в колибата на вожда, освен ако някой друг или самият той не ме хванеше за ръка, за да ме заведе дотам. Лали подозираше, че всички млади индианки на нейната възраст се крият из тревите наоколо, колкото е възможно по-близо до нашата врата, за да се опитат да видят или чуят какво правим, докато сме сами двамата.
Вчера видях индианеца, който свързваше индианското селище с най-близкото колумбийско, на два километра от границата — наричаше се Ла Вела. Индианецът имаше две магарета и носеше със себе си карабина „Уинчестър“, но също ходеше гол, като не броим набедреника. Не знаеше и дума испански — как ли въртеше търговията си? С помощта на един речник написах поръчките си на лист хартия: агухас (игли), синьо и червено китайско мастило и конци за шиене. Вождът често ме молеше да го татуирам. Индианецът за свръзка беше дребен и сух. Тялото му от левия хълбок до дясното рамо беше пресечено от грозен белег. Раната беше зараснала, образувайки дебел колкото пръст ръб. Сложиха перлите в кутия за пури с няколко отделения, в които бяха подредени по големина. Когато си затръгва, вождът ми даде знак, че ми разрешава за малко да го придружа. За да е сигурен, че няма да избягам, той с трогателно чистосърдечие ми тикна в ръцете една двуцевна пушка и шест куршума. Беше убеден, че това ще ме принуди да се върна обратно, тъй като вярваше, че никога няма да отнеса нещо, което не ми принадлежи. Магаретата не бяха натоварени и двамата с индианеца ги яхнахме. Цял ден яздихме по пътя, по който бях дошъл дотук, но на три-четири километра от граничния пост обърнахме гръб на морето и навлязохме във вътрешността.
Към пет часа стигнахме до едно поточе, около което се бяха скупчили пет индиански колиби. Всички се събраха да ме разгледат. Моят придружител говори, говори, говори, докато не дойде един тип с очи, коса, нос — изобщо всички черти на индианец, освен цвета. Беше бял като брашно и с червени очи на албинос. Носеше зеленикавокафяв панталон. Тогава разбрах, че онзи индианец, който беше посетил моето село, носеше стоката си само дотук, без да продължава по-нататък. Албиносът ме заговори.
— Buenos dias (Добър ден). Tu eres el matador que se fue con Antonio? (Ти ли си убиецът, който избяга с Антонио?) Antonio es compadre mio de sangre. (Антонио ми е кръвен побратим).
За да се побратимят двама мъже, те правят следното — завързват една за друга ръцете си и всеки рязва с ножа ръката на другия. После смесват потеклата кръв и всеки изблизва окървавената ръка на другия.
— Que quieres? (Какво искаш?)
— Agujas, tinta china roja у azul? (Игли, червено и синьо китайско мастило). Nada mas. (Нищо повече).
— Tu lo tendras de aqui a un cuarto de luna. (Ще го имаш след четвърт лунен цикъл, броено от днес).
Говореше испански по-добре от мен и се усещаше, че умее да установява контакти с белите, да организира разменната търговия и да защитава горещо интересите на своята раса. Щом тръгнах да си ходя, той ми даде гердан от сребърни колумбийски монети — хубаво светло сребро. Каза ми, че е за Лали.
— Vuelva a verme (Върни се пак да се видим) — ми рече белият индианец. И за да бъде сигурен, че ще се върна, ми връчи един лък.
Поех обратно сам и едва бях изминал половината от пътя, когато срещу мен се зададе Лали, придружена от малката си сестричка, на има-няма дванадесет-тринадесет години. Що се отнася до Лали, тя със сигурност беше някъде между шестнадесет и осемнадесет. Щом се добра до мен, тя се хвърли като луда и ми издра гърдите, понеже успях да си скрия лицето, после жестоко ме ухапа по врата. Едва можех да я удържа, използвайки всичките си сили. Внезапно тя се успокои. Качих сестричето й на магарето и тръгнах зад него, прегърнал Лали. Вървяхме бавно към селцето. По пътя убих една кукумявка. Стрелях по нея, без да знам какво е точно — просто бях видял две очи да святкат в нощта. Лали реши, че трябва на всяка цена да я отнесем у дома и я закачи на седлото на магарето. Пристигнахме по изгрев-слънце. Бях толкова уморен, че исках само да се измия. Лали ме изми, след което пред очите ми свали набедреника на сестра си, изми я и нея и чак накрая изми себе си.