Вече от месец живеех тук. Нямаше начин да сбъркам, защото всеки ден отбелязвах на лист хартия деня и датата. Иглите и китайското мастило — червено, синьо и виолетово — отдавна бяха пристигнали. В колибата на вожда бях открил три самобръсначки „Солинген“. Той никога не ги използваше по предназначение, защото индианците са кьосета. С една от тях оформяха на етажи прическите си. Направих на вожда — той се казваше Зато, татуировка на ръката. Измайсторих му индианец с разноцветни пера в косите. Той остана възхитен и ми даде да разбера, че не бива да татуирам никой друг, преди да изрисувам гърдите му. Искаше да има същата като моята озъбена тигрова глава. Засмях се на това, защото не умеех да рисувам достатъчно добре, за да докарам такава хубава мутра. Лали беше обезкосмила цялото ми тяло. В момента, в който зърнеше някъде косъмче, тя го отскубваше и ме натъркваше с морски водорасли, стрити и омесени с пепел. Космите, изглежда, започваха да поникват все по-рядко.
Тази индианска общност се наричаше гуахира. Обитаваха плажната ивица и вътрешността на равнината чак до полите на планината. В планината живееха други индианци, наречени мотилонес. Години по-късно щеше да ми се наложи да имам вземане-даване с тях. Гуахирите поддържаха индиректна връзка с цивилизования свят посредством разменната търговия, за която вече говорих. Обитателите на плажната ивица даваха на белия индианец перли и костенурки. Костенурките се доставяха живи и понякога тежаха по стотина — сто и петдесет килограма. Те никога не достигаха големината на костенурките от Ориноко или Марони, които могат да тежат по четиристотин кила и чиито черупки достигат до два метра дължина при един метър широчина в най-издутата им част. Сложени веднъж по гръб, костенурките не успяваха да се преобърнат. Виждал съм някои от тях да прекарват на гръб по три седмици без храна и вода и после да ги откарват все още живи. Що се отнася до огромните зелени гущери, те бяха много вкусни. Плътта им беше нежна, бяла и крехка, също така вкусни бяха и яйцата им, особено когато ги изпечеш на слънце в пясъка. Само външният им вид потискаше малко апетита.
Всеки път, когато ходеше на лов, Лали носеше вкъщи своя дял от перли и ми ги връчваше. Аз ги пусках в една дървена съдинка, без да ги сортирам — дребни, средни и големи — смесено. Бях отделил настрана, в една кибритена кутия, само няколко — две розови, три черни и седем в металносив цвят — всичките удивително красиви. Пазех също и една огромна неправилна перла, с формата на бобено зърно, голяма колкото белия или червения боб, който расте у дома. Тази барокова перла имаше три насложени цвята, които се меняха в зависимост от светлината — черен пласт, стоманеносиво и сребристо с розови отблясъци. Благодарение на перлите и костенурките на племето не му липсваше нищо. Само дето разполагаха с абсолютно непотребни вещи, докато не познаваха други, които можеха да им бъдат от полза. В цялото селце например не можеше да се намери нито едно огледало. За да открия нещо, пред което да се бръсна, трябваше да се ровя из остатъците на някаква вероятно разбита и изоставена лодка, от която измъкнах парче, покрита с никел плоскост, и се оглеждах в нея.
Тактиката ми спрямо моите приятели беше проста: никога не правех нищо, което би засегнало авторитета и мъдростта на вожда, а още по-малко тези на стария индианец, който живееше сам на четири километра по посока към вътрешността на равнината, обграден от змии, две кози, десетина овце и агънца. Това беше шаманът на всички общности на гуахирите. Благодарение на това ми поведение никой не ми завиждаше и никой не ме гледаше накриво. В рамките на два месеца бях приет от всички. Шаманът имаше също двадесетина кокошки. Като се има предвид, че и в двете посетени от мене селища на гуахирите не бях видял ни кози, ни кокошки, ни овце, ни агнета, излизаше, че притежаването на домашни животни е привилегия на шамана. Всяка сутрин по някоя индианка тръгваше с кошница на главата да му носи прясно уловена риба и миди. Носеха му също царевични питки, печени същата сутрин върху камък. Понякога, но не всеки път, те се връщаха с яйца и прясно мляко. Когато пожелаеше да ме види, шаманът ми изпращаше лично три яйца и нож от полирано дърво. Лали идваше с мен до средата на пътя и спираше там да ме чака в сянката на огромните кактуси. Първия път, когато това се случи, тя сложи ножа в дланта ми и ми показа посоката с ръка.