Лали ми я представи и я помъкна към дома ни заедно със Зорайма и още една млада индианка, която носеше със себе си канче и нещо като четки. Всъщност оказа се, че посетителките трябва да изрисуват момичетата от нашето село. Пред очите ми красивата индианка направи истински шедьовър върху телата на Лали и Зорайма. Четките се състояха от къса пръчка с прикрепено накрая й вълнено парцалче, които художничките топяха в различните бои. Тогава аз реших да хвана моята четка и тръгвайки от пъпа на Лали, изрисувах едно цвете с две разклонения към гърдите й, върху които направих розови листа, а зърната оцветих в жълто. Изглеждаха като полуразтворени цветя с тичинки. Останалите три веднага поискаха същата рисунка. Трябваше да попитам Зорильо дали бива. Той отговори, че мога да ги шаря, както ми скимне, стига те да са съгласни. Тогава като ми дойде едно вдъхновение! За повече от два часа изрисувах циците на всички млади индианки — и гостенките, и тукашните. Зорайма настояваше за същото цвете като Лали. В това време индианците извъртяха двете овце на шиша, а две от костенурките се печаха, нарязани на парчета, в жаравата. Месото им изглеждаше червено и крехко като говеждо.
Седнах до Зато и баща му под навеса. Мъжете се хранеха на една страна, жените — на друга, с изключение на тези, които ни поднасяха. Празникът свърши много късно през нощта с нещо като танц. Един от индианците осигуряваше „музиката“ с дървена флейта, която издаваше еднообразни остри звуци, а друг отмерваше ритъма на два тъпана от овча кожа. Много от мъжете и жените се изпонапиха, но това не доведе до никакъв неприятен инцидент. Шаманът също пристигна, качен на магаре. Заоглеждаха розовия белег, останал на мястото на раната, която всички знаеха. Беше истинска изненада да я видят зараснала. Само Зорильо и аз знаехме на какво се дължи това. Зорильо ми обясни, че вождът на гостуващото село е не брат, а баща на Зато и се нарича Хусто, което ще рече Справедливия. Той бил съдията във всички дела между хората от своето село, както и между отделни села на племето гуахиро. Каза ми също, че когато имат проблем с някое друго племе — например лапусите, се събират и заедно обсъждат дали да воюват или да се постараят да разрешат нещата приятелски. Ако някой индианец убие човек от друго село, двете общности обикновено се споразумяват да избягнат сблъсъка, като карат убиеца да плати нещо като обезщетение за причиненото зло. Понякога откупът стига до двеста глави добитък, защото живеещите във и около планините индианци се занимават много с животновъдство. За съжаление те не ги ваксинират против някои разпространени болести и цели стада измират от епидемии. В известен смисъл това си има добри страни, заяви Зорильо, защото иначе щяхме да имаме твърде много. Този добитък не можеше да се продава легално в Колумбия или Венецуела, за да не закара някоя зараза в тези две страни. Само че според Зорильо, в планините се въртяла голяма контрабанда със стада.
Вождът гостенин — Справедливия, ме покани чрез Зорильо да посетя селото му, в което имало около двеста колиби. Каза ми да взема със себе си Лали и Зорайма — щял да ми даде една колиба само за нас и нямало нужда да нося никаква покъщнина — там съм щял да получа всичко необходимо. Помоли ме да взема само инструментите за татуиране, за да му нарисувам и на него тигрова глава. Свали черната кожена превръзка от китката си и ми я подаде. Според Зорильо това било голям знак — все едно ми казвал, че е мой приятел и не би могъл да откаже на нито една моя молба. Попита ме искам ли кон — отговорих му, че искам, но не мога да го гледам, защото тук почти няма трева. Каза ми, че Лали или Зорайма могат всеки път, когато се наложи, да ходят до едно място, на половин ден езда оттук, и да събират трева. Обясни ми къде се намира това. Тогава приех коня — той щеше да ми го изпрати скоро.
Възползвах се от дългия престой на Зорильо, за да му кажа, че му имам доверие и се надявам, че няма да издаде намерението ми да замина за Венецуела или Колумбия. Той ми описа опасностите, които дебнат, докато прекосиш първите тридесет километра след границата. Според сведенията на контрабандистите, венецуелският бряг бил по-опасен от колумбийския. Освен това Зорильо би могъл да ме съпроводи на колумбийска територия почти до Санта Марта. Аз също бях минавал вече по този път — в крайна сметка според индианеца най-добре би било да предпочета Колумбия, Съгласи се да ми купи още един речник или по-скоро учебници по испански, в които могат да се намерят стандартни фрази. Хрумна му, че ако се науча силно да заеквам, мога да извлека от това голяма полза, защото хората ще се изнервят, докато ме слушат, и ще завършват думите ми вместо мен, без да обръщат кой знае колко голямо внимание на акцента и произношението. Значи решено — той щеше да ми донесе учебници, една възможно най-подробна карта и щом настанеше решаващият момент, щеше да продаде моите перли за колумбийски пари. Зорильо ми обясни, че всички индианци, като се започне от вожда, със сигурност ще подкрепят решението ми да замина, щом толкова силно го желая. Щяха да съжаляват, разбира се, но без да осъждат стремежа ми да се върна към себеподобните си. Най-трудна щеше да е раздялата със Зорайма и най-вече с Лали. И двете, но особено Лали, бяха готови да ме застрелят, щом разберат за намерението ми. От горе на всичко от Зорильо научих нещо, което не знаех — Зорайма беше бременна. Нищо не бях забелязал и останах потресен.