Накрая празникът свърши, гостите се разотидоха, коженият навес беше сгънат, всичко, поне на пръв поглед, се върна на старото си място. Получих прекрасен петнист кон с дълга опашка, която почти метеше земята, и фантастична сребристосива грива. Лали и Зорайма хич не се зарадваха на подаръка и шаманът ме извика да ми каже, че двете идвали да го питат дали могат безнаказано да дадат на коня счукано на прах стъкло, за да умре. Той ги предупредил да не го правят, защото аз съм бил под закрилата на не знам си кой индиански бог, който щял да прехвърли стъклото в техните стомаси. Накрая жрецът добави, че според него опасността за живота на коня преминала, но не можел да гарантира за това със сигурност. Явно трябваше да внимавам. А мен лично заплашваше ли ме нещо? Не, рече шаманът. Ако разберяха, че се готвя да заминавам, най-многото, което можеха да направят — и особено Лали, — беше да ми теглят куршума. Дали можех да ги убедя да ме пуснат? Не, по никакъв начин — никога не биваше да показвам пред тях, че искам да замина.
Всичко това шаманът успя да ми го обясни, защото беше извикал при себе си и Зорильо, който служеше за преводач. Нещата бяха твърде сериозни, за да си позволя да погледна леко на тях — заключи Зорильо. Прибрах се у дома. Зорильо си тръгна по друг път, както и беше дошъл. Така и никой от селото не разбра, че двамата сме били викани по едно и също време.
Вече бяха изминали шест месеца и аз нямах търпение да замина. Един ден, прибирайки се у дома, заварих Лали и Зорайма надвесени над картата. Опитваха се да разберат какво означават странните драскулки върху нея. Най-много ги озадачаваха четирите стрелки, показващи посоките на света. Бяха объркани, но усещаха, че този къс хартия ще окаже важно влияние върху нашия живот.
Коремът на Зорайма беше вече силно наедрял. Лали малко ревнуваше и ме караше да се любим където й падне, по всяко време на денонощието. Зорайма също искаше своя дял любов, но, слава Богу, само нощем. Отидох да посетя Хусто Справедливия — бащата на Зато. Лали и Зорайма ме придружиха. Носех със себе си рисунката, която за щастие бях запазил, и я използвах, за да отпечатам контурите на тигровата муцуна върху гърдите му. За шест дни татуировката беше готова, защото коричката от раните падна много бързо благодарение на смесената с малко негасена вар вода, с която Хусто се миеше. Остана доволен и непрекъснато се оглеждаше в огледалото. Докато бях там, Зорильо дойде да ме види. С мое позволение той разказа на Справедливия за намеренията ми, защото исках от него да ми подмени коня. Петнистите сиви жребци на гуахиросите не се срещат в Колумбия. Хусто обаче разполагаше с три рижи, типично колумбийски коня. Още щом научи за плана ми, Справедливия прати да доведат животните. Избрах си онзи, който ми се стори най-кротък, а той нареди да му сложат седло, стремена и железен зъбалец, защото индианските коне караха без седло и с кокал вместо зъбалец. След като ме докара като истински колумбиец, Справедливия ми сложи в ръката кожените поводи и направо там, пред мен, наброи на Зорильо тридесет и девет златни монети по сто песо всяка. Зорильо трябваше да ги съхранява и да ми ги връчи в деня, в който потегля на път. Вождът искаше да ми даде и карабината си „Уинчестър“, но аз отказах, пък и Зорильо ми обясни, че нямам право да влизам така въоръжен на територията на Колумбия. Тогава Справедливия ми даде две дълги колкото пръста ми стрелички, увити в парче плат и пъхнати в малка кожена калъфка. Зорильо ми обясни, че това са отровни стрели, намазани с много силна и рядко срещана отрова.