Той самият никога не беше нито виждал, нито притежавал отровни стрели. И тях трябваше да пази до деня на заминаването ми. Не знаех по какъв начин да се отблагодаря на Справедливия за изключителната му щедрост. Той ми обясни, че Зорильо му е разказал нещичко за живота ми, а сигурно и онези периоди от биографията ми, които не познава, са богати на преживявания, защото — каза той — аз съм бил завършен човек. За първи път срещал бял човек и досега винаги ги е смятал за неприятели, но отсега нататък ще се отнася приятелски към тях и ще търси да срещне друг като мен.
— Размисли все пак — посъветва ме Хусто, — заминаваш за земя, пълна с твои врагове, а напускаш едно място, където имаш само приятели.
Обеща ми, че двамата със Зато ще се грижат за Лали и Зорайма и че детето ми от Зорайма винаги ще бъде на почит сред племето, ако, разбира се, е момче.
— Не ми се ще да заминаваш. Остани и ще ти дам за жена красивото момиче, с което се запозна на празника. Не е омъжена и е влюбена в теб. Можеш да останеш тук с мен. Ще ти дам голяма колиба и добитък, колкото поискаш.
Разделих се с този чудесен човек и тръгнах обратно към селото. През целия път назад Лали не отрони нито дума. Седеше зад мен върху рижия кон. Седлото нараняваше бедрата й, но тя продължаваше да мълчи. Зорайма се беше настанила зад един индианец, който я взе върху своя кон. Зорильо беше хванал друг път към селото си. През нощта стана доста хладно. Подадох на Лали елека от овча кожа, който Хусто ми беше подарил. Тя ме остави да я облека, без да каже нищо, без да изрази каквото и да било чувство. Пълно мълчание. Просто прие елека и нищо повече. Колкото и да препускаше конят, тя не се хващаше за мен, за да се задържи. Щом пристигнахме, аз отидох да занеса поздрави на Зато, тя отведе коня, завърза го пред къщи с торба трева на шията му, но без да му сваля седлото и юздите. Прекарах около час при Зато и се прибрах у дома.
Когато са тъжни, индианците и особено индианките придобиват абсолютно безизразни лица, по тях не трепва мускулче, очите им са пълни с мъка, но никога не плачат. Може дори да стенат, но не плачат. През нощта се завъртях насън така, че притиснах корема на Зорайма и тя извика от болка. От страх това да не се повтори, станах и се преместих в другия хамак, който беше окачен много ниско. Лягам си и чувствам, че някой ме докосва. Направих се, че спя. На дънера до мен беше седнала неподвижно Лали и ме гледаше. Само секунда по-късно усетих присъствието и на Зорайма — тя имаше навика да се парфюмира, като натрива кожата си със смачкани портокалови цветчета, които една приходяща от време на време индианка продаваше в малки торбички. Когато се събудих, двете не бяха мръднали от мястото си. Слънцето вече грееше, беше около осем часът. Заведох ги до плажа и легнах върху сухия пясък. Двете седнаха до мен. Погалих Зорайма по корема и гърдите, но тя не трепна. Накарах Лали да легне и се наведох да я целуна, но тя стисна устни. По едно време дойде ортакът на Лали да я вземе, но само като видя изражението й, разбра и се оттегли. Беше ми много мъчно и не знаех как да постъпя — можех само да ги галя и целувам, за да им покажа, че ги обичам. И двете не отронваха нито дума. Започнах да се плаша от тази голяма болка, която им причиняваше самата мисъл да заживеят без мен. Внезапно Лали започна да ме насилва да се любим. Отдаваше ми се с някакво отчаяние. Защо го правеше? Можеше да има само една причина — искаше да забременее от мен. Същата тази сутрин за пръв път я видях да проявява ревност към Зорайма. Галех корема и гърдите на малката, а тя леко хапеше ухото ми. Бяхме легнали върху мекия пясък на плажа в скрита от вятъра падина. Лали дойде при нас, хвана сестра си за ръка и прекара ръка по издутия й корем, а после по своя гладък плосък корем. Зорайма се надигна и й отстъпи мястото до мен, като с целия си вид казваше — права си.
Двете жени ми готвеха всеки ден, но те самите не хапваха нищичко. Вече от три дни не бяха яли. Хванах коня и за малко не направих страхотен гаф — за първи път от пет и повече месеца насам тръгнах към къщата на шамана, без да съм го молил за разрешение. По пътя се сапикасах и вместо да нахълтам при него, преминах на около двеста метра от навеса му. Той ме забеляза и ми направи знак, че ме вика. Криво-ляво му обясних, че Лали и Зорайма са престанали да се хранят. Даде ми нещо като орех, който трябвало да пусна в делвата със сладка вода вкъщи. Върнах се и постъпих, както ми каза. Двете пиха на няколко пъти от водата, но не проядоха. Лали не ходеше вече на лов. Днес след четиридневна пълна гладна стачка тя направи истинска лудост — влезе без кану в морето, преплува около двеста метра навътре и се върна с тридесет миди за мене. Мълчаливото им отчаяние така ме потискаше, че и аз на свой ред почти престанах да се храня. На шестия ден Лали получи треска. През цялото това време едва беше изсмукала няколко лимона — нищо повече. Зорайма поне хапваше веднъж дневно — на обяд. Вече се видях в чудо. Седнах до Лали. Тя лежеше на земята върху един хамак, който бях нагънал като дюшек, и гледаше втренчено в тавана. Погледнах я, погледнах и Зорайма с издутия й корем и без да разбера защо и как, се разплаках. За себе си ли плачех, или за тях? Не знам. Плачех и сълзите ми течаха по бузите. Зорайма забеляза това и изохка. Лали обърна глава и ме видя облян в сълзи. С едно движение тя се изправи и дойде да седне между краката ми, като тихичко стенеше. Целуна ме и ме погали. Зорайма дойде и ме прегърна през рамо. Лали започна да говори, да говори и да стене едновременно, Зорайма нещо й отвърна. Изглежда в нещо я обвиняваше. Лали грабна буца необработена захар, голяма колкото юмрук, разтвори я пред мен във вода и я глътна на два пъти. След това двете със Зорайма излязоха навън и ги чух, че се разправят с коня. Излязох след тях и видях, че са го оседлали, дори му бяха сложили юздите. Постлах овчия елек, за да седне върху него Зорайма, а Лали покри седлото с нагънат хамак. Първа се качи Зорайма и се настани много напред, почти върху шията на коня. Аз останах по средата, а Лали зад мен. Бях толкова объркан, че тръгнах, без да поздравя никого, без дори да предупредя вожда.