Огледах отново картата, промених някои детайли в плана за маршрута си и отново се сетих за думите на Справедливия. Къде на този свят щях да се почувствам по-щастлив, отколкото тук, където всички ме обичаха? Нямаше ли сам да си причиня зло, връщайки се към цивилизацията? Бъдещето щеше да покаже.
Последните три седмици от престоя ми преминаха като приказка. Лали разбра със сигурност, че е бременна, значи ако се върнех един ден, щях да заваря две-три собствени деца. Защо три? Лали ми обясни, че майка им на два пъти е раждала близнаци. Отидохме при шамана. Той прецени, че портата ми не бива да се зазижда, а само да се прегради с клони. Хамакът, на който сме си лягали тримата, да се вдигне високо до тавана. Двете да продължат да спят в едно легло, защото са едно цяло. Накрая старецът ни накара да седнем около огъня, извади зелените си листа и в продължение на десет минути ни опушва. Върнахме се вкъщи да чакаме Зорильо, който дойде същата вечер. Стъкмихме огън пред колибата и говорихме цяла нощ. Казвах с помощта на Зорильо по някоя мила дума на всеки от индианците, а те ми отвръщаха със същото. На изгрев-слънце се оттеглих с Лали и Зорайма. Любихме се цял ден. Зорайма ме възседна, за да ме почувства по-дълбоко в себе си, а Лали се извиваше като лиана, прикована към мен със слабините си, които пулсираха като сърце.
— Зато, вожде на това племе, ти, който ме прие и ми даде всичко, длъжен съм да ти кажа, че ви напускам за много луни.
— Защо напускаш приятелите си?
— Защото трябва да намеря онези, които ме преследваха като че ли съм звяр, и да ги накажа. Благодарение на теб в това село се чувствах в безопасност, живях щастливо, хранех се добре, имах благородни приятели и жени, които внесоха слънце в душата ми. Но всичко това не бива да превръща човек като мен в животно, което щом намери топло и удобно скривалище, се скрива в него за цял живот от страх, че ще му се наложи да се бори и да страда, ако излезе навън. Ще се срещна с враговете си, ще потърся баща си, който се нуждае от мен. Тук оставям сърцето си, при Лали и Зорайма и при децата, които ще се родят от нашата любов. Къщата ми принадлежи на тях и на децата ни. Надявам се, че ако някой забрави това, ти, Зато, ще му го напомниш. Бих искал също покрай твоята лична бдителност за семейството ми да се грижи денем и нощем един човек на име Усли. Обикнах всички вас и вечно ще ви обичам. Ще направя каквото зависи от мен, за да се върна бързо. Ако загина, изпълнявайки дълга си, последната ми мисъл ще е за вас, Лали и Зорайма, за моите деца и за вас, индианци гуахирос, защото вие сте моето семейство.
Върнах се в колибата, следван от Лали и Зорайма. Облякох риза и панталон в цвят каки, сложих чорапи и боти.
Дълго се обръщах през рамо, взирайки се във всяко кътче на това идилично селце, в което прекарах шест месеца. Племето, от което се бояха и белите, и останалите индианци, се превърна за мен в несравнимо убежище от човешката лошотия, в пристанище, където можах да спра, за да си поема дъх. Тук намерих любов, мир, спокойствие и благородство. Сбогом, гуахироси, свободни индианци от полуострова между Колумбия и Венецуела. Вашата земя за щастие е останала незасегната от намесата на двете цивилизации, които ви заобикалят. Вашият първичен начин на живот и самозащита ме научи на нещо много важно — че е по-добре да бъдеш див индианец, отколкото образован адвокат.
Сбогом, Лали и Зорайма, мои несравними жени, толкова близки до природата, толкова далечни от всякаква пресметливост, толкова спонтанни в реакциите си, че в момента на заминаването ми просто събраха всички перли, които бяха добивали, и ми ги дадоха в малка платнена торбичка. Да, аз непременно щях да се върна. Кога? Как? Още не знаех, но се заклех в себе си, че ще го сторя.