Късно следобед Зорильо се качи на коня си, готов да поемем към Колумбия. Носех сламена шапка. Вървях до коня и го водех за юздата. Всички индианци от селото без изключение бяха скрили лицата си с лявата си ръка, а с дясната си правеха опит да ме задържат. Лали и Зорайма повървяха стотина метра с мен. Помислих, че ще ме целунат на раздяла, когато внезапно двете изпищяха и хукнаха към къщи, без да се обърнат нито веднъж назад.
Пета тетрадка
Завръщане към цивилизацията
Затворът в Санта Марта
Не беше трудно да напуснем територията на индианците гуахира — преодоляхме граничните постове около Ла Вела без проблеми. На кон успяхме да изминем само за два дни цялото разстояние, което ни беше отнело толкова време на Антонио и мен. Опасни обаче бяха не само постовете. Предстоеше ни над стокилометровата ивица до Рио Ача — селището, откъдето бях избягал.
С мълчаливата подкрепа на Зорильо направих първия си опит да проведа разговор на испански в един хан, където продаваха храна и напитки. Той каза, че съм се справил добре — силното заекване много помага да се скрие акцентът и изобщо начинът, по който се изразяваш.
Продължихме към Санта Марта. Някъде по средата на пътя Зорильо трябваше да ме остави и да поеме обратно.
И така, Зорильо си отиде. Двамата бяхме решили, че той ще отведе със себе си и двата коня. Защото, ако притежаваш кон, значи имаш свое домакинство, свързан си с определено село и така рискуваш да ти зададат някой и друг неудобен въпрос: „Познавате ли този и този?“, „Как се казва кметът?“, „Какво става с госпожа X?“
Не, по-добре би било да продължа пешком, да пътувам с камион или автобус, а след Санта Марта с влак. Пред всички трябваше да се представям като „forastero“ (чужденец) в този край, който би се хванал на работа където и да е, и би вършил каквото и да е.
Дадох на Зорильо три златни монети от по сто песос, които той ми размени за хиляда песос. Тук добрият работник печелеше средно от осем до десет песос на ден — така че имах достатъчно средства, за да преживявам още дълго. Взех един камион, който стигаше доста близо до Санта Марта — голямото пристанище на стотина километра от мястото, където се разделих със Зорильо. Камионът отиваше да товари кози или козлета — нещо от този род.
На всеки шест или десет километра имаше ханче. Шофьорът спираше и ме канеше да ида с него. Той ме канеше, ама аз плащах. И всеки път гаврътваше по пет-шест чаши адски силен алкохол. Аз се правех, че изпивам по една. На петдесетия километър онзи беше поркан като чвор. Така се беше подредил, че обърка пътя и се натика в някакво разкаляно отклонение, където камионът заседна, без да може да се измъкне. Колумбиецът не го взе присърце — легна си отзад в каросерията, а мен ме посъветва да спя в кабината. Не знаех какво да правя. До Санта Марта сигурно оставаха четиридесет километра. Присъствието на шофьора ме спасяваше от разпитите на случайно срещнатите и въпреки многобройните спирки с него напредвах по-бързо, отколкото пешком.
Така че призори реших да поспя. Някъде около седем сутринта, когато слънцето вече беше изгряло, по пътя се зададе каручка, теглена от два коня. Камионът й пречеше да мине. Като реши, че щом спя в кабината, значи аз съм шофьорът, новодошлият ме разбута. Заеквайки, се престорих на много стреснат — все едно, че не мога веднага да съобразя къде се намирам.
В това време шофьорът се събуди и започна да се разправя с каруцаря. Направихме няколко неуспешни опита да измъкнем камиона. Беше затънал в кал до осите — никакъв шанс. В каруцата седяха две облечени в черно монахини с колосани бели забрадки и три малки девойчета. След доста спорове и разправии двамата мъже се споразумяха да окосят една част от растителността наоколо, за да може каручката да заобиколи препятствието, стъпила с едното си колело на пътя, а с другото — в ливадата.
Всеки от тях извади своето мачете (брадвичка за сечене на захарна тръстика — оръжие, без което никой мъж тук не тръгва на път) и започнаха да разчистват, а аз подреждах отрязаните стебла, така че каруцата да не затъне в калта. Минаха не минаха два часа, и проходът беше готов. Тогава двете сестри поблагодариха и ме запитаха накъде съм тръгнал. „Санта Марта“ — отвърнах.
— Но това не е правият път — трябва да се върнете назад с нас. Ние можем да ви заведем много близо до Санта Марта — на около осем километра оттам.