Не можех да им откажа — това би им се сторило странно. Щеше ми се да обясня, че ще остана с шофьора, за да му помогна, но пред необходимостта да изговоря всичко това, предпочетох да отвърна просто „Грасиас, грасиас“.
И ето така се озовах на задната седалка на каруцата заедно с трите девойчета, докато двете сестри се разположиха до каруцаря.
Поехме напред и доста бързо изминахме онези пет-шест километра, с които камионът се беше отдалечил от целта. Стъпили веднъж на хубавия път, установихме добро темпо и около обяд спряхме да хапнем в едно ханче. Трите момичета и каруцарят седнаха на една маса, а ние с двете монахини — на съседната. Сестрите бяха млади — между двадесет и пет и тридесетгодишни. И двете имаха много бяла кожа. Бяха испанка и ирландка. Ирландката започна внимателно да ме разпитва:
— Като че не сте оттук?
— Не, от Баранкиля съм.
— Искам да кажа — май не сте колумбиец. Косите ви са по-светли, а лицето ви е мургаво само защото сте изгорели от слънцето. Откъде всъщност идвате?
— От Рио Ача.
— А там с какво се занимавахте?
— Електротехник бях.
— Ах, така ли? Имам приятел в тамошната електропроизводителна компания — Перес се нарича и е испанец. Дали пък не го познавате?
— Да.
— Колко хубаво.
Нахранихме се и двете отидоха да си измият ръцете. Ирландката се върна първа. Погледна ме и рече на френски:
— Няма да ви издам, но другарката ми каза, че е видяла снимката ви във вестника. Вие сте французинът, който е избягал от затвора в Рио Ача, нали?
Отричайки, щях само да усложня положението си.
— Да, сестро. Моля ви, не ме издавайте. Не съм толкова лош, колкото са ме обрисували. Обичам и почитам Бога.
Испанката се появи и другата й каза само „да“, на което тя отговори много бързо нещо неразбираемо за мен. Двете дълго размишляваха, след което се надигнаха и отново отидоха в клозета. Изминаха пет минути, преди да се върнат, през което време аз светкавично прехвърлих през ума си всички възможни реакции. Да се опитам ли да изчезна, докато ги няма, или да остана? Ако и така и така бяха решили да ме издадат, това нямаше да има особено значение, защото дори да се скриех, пак щяха бързо да ме намерят. В областта, в която се намирахме, нямаше джунгла и всички пътища и пътеки към градовете бяха лесни за наблюдение. Реших да се оставя в ръцете на съдбата, която до този момент винаги беше проявявала благосклонност.
Двете се върнаха ухилени, а ирландката ме попита как се казвам.
— Енрике.
— Е, добре, Енрике, ще дойдете с нас до метоха, който се намира на осем километра от Санта Марта. Докато сте с нас в каруцата, няма от какво да се боите. Ако не си отваряте устата, всички ще мислят, че сте работник в метоха.
Монахините платиха обяда на всички. Аз си купих цял картон с дванадесет пакета цигари и кибрит. Тръгнахме отново. През целия път сестрите не ми проговориха, за което им бях много благодарен. Каруцарят така и не разбра, че говоря езика зле. Привечер стигнахме до голям хан. Пред него стоеше автобус с надпис „Рио Ача — Санта Марта“. Обзе ме огромно желание да се кача в него. Приближих се към ирландката и й го казах.
— Би било много опасно — възрази тя, — тъй като преди Санта Марта се минава най-малко през два полицейски поста, които проверяват документите на пътниците. А ако сте в нашата каруца, никой няма да ви пипне за нищо.
Аз искрено и благодарих и в този момент страхът, който изпитвах, откак те двете ме разкриха, изчезна напълно. Какъв нечуван късмет имах да срещна двете мили сестри! Действително, по-късно ни спря полицейски пост (alcabale — на испански). Автобусът, пътуващ от Санта Марта към Рио Ача, беше претърсен основно. Аз лежах отзад в каруцата със сламената шапка върху лицето си и се преструвах на заспал. Едно от децата — около осемгодишно, беше подпряло глава на рамото ми и наистина спеше. Щом минахме покрай поста, каруцарят спря конете точно зад автобуса.
— Como estan por aqui? (Как се чувствате засега?) — попита испанката.
— Muy bien, Hermana (Много добре, сестро).
— Me alegro, vamonos, muchanos (Радвам се. Да тръгваме, деца.) — И ние спокойно поехме напред.
Към десет вечерта на пътя ни се изпречи друг пост, силно осветен. Две редици коли от всякакъв вид чакаха да минат. Подредихме се от лявата страна. Полицаите караха хората да отварят багажниците на колите си и бърникаха вътре. Видях как принудиха една жена да слезе — тя отчаяно търсеше нещо в чантата си. Отведоха я в полицейската барака. Вероятно нямаше „cedula“ — документи за самоличност. Какво да се прави — при това положение… Колите минаваха една по една. Тъй като заемаха и двете страни на пътя, никой не можеше да мине с предимство. Поради липса на място всички трябваше да се примирим и да изчакаме. Реших, че съм загубен. Точно пред нас стоеше малко автобусче, претъпкано с пътници. Покривът му беше натоварен с куфари и големи бохчи. На гърба му висеше нещо като мрежа, също пълна с чанти. Четирима полицаи накараха всички пътници да слязат. Имаше само една врата — отпред при шофьора. От нея се заизнизваха мъже и жени. Някои от жените носеха дечицата си на ръце. После пак се качиха обратно един по един.