— Бях при индианците, майко, и мога да го докажа.
— Как?
— С това, че притежавам уловени от тях перли. — Свалих торбичката, която носех закачена на гърба си, от вътрешната страна на сакото и й я подадох.
— Колко перли са тук?
— Не знам, може би петстотин или шестстотин. Някъде там.
— Това не е никакво доказателство. Може да сте ги откраднали някъде.
— Майко, ако искате съвестта ви да е спокойна, аз съм съгласен да остана тук, докато вие лично се убедите дали в последно време е имало някъде голяма кражба на перли. Аз имам пари, бих могъл да платя за престоя си. Обещавам да не излизам от стаята си до момента, в който лично вие ми позволите да напусна.
Изгледа ме много изпитателно. Като стрела ми мина мисълта, че в момента тя сигурно си казва: „А ако избягаш? Бягал си от затвора, а оттук това е много по-лесно.“
— Ще оставя при вас торбичката с перлите — в нея е цялото ми състояние. Знам, че тук то ще бъде в добри ръце.
— Добре, споразумяхме се. Не е нужно да оставате затворен в стаята. Сутрин и следобед, докато моите дъщери се молят в параклиса, вие можете да се разхождате из градината. Ще се храните в кухнята заедно с персонала.
Излязох от този разпит наполовина поуспокоен. Бях тръгнал да се връщам в стаята си, но ирландката ме дръпна към кухнята. Имаше цяла кана кафе с мляко, съвсем пресен черен хляб и масло. Застанала пред мен, сестрата наблюдаваше как закусвам, без да отрони дума, без дори да седне. Изглеждаше угрижена. Казах й:
— Сестро, благодаря ви за всичко, което направихте за мен.
— Бих искала и още да направя, но оттук нататък нищо не зависи от мен, Анри. — И след тези думи тя излезе от кухнята.
Седнал на прозореца, наблюдавах града, пристанището, морето. Полето около манастира беше добре обработено. Не можех да се освободя от усещането, че ме дебне някаква опасност. Това до такава степен ме притесняваше, че реших да избягам още следващата вечер. Толкова по-зле за перлите — майката-игуменка да ги задържи за себе си или за манастира си, ако иска. Явно ми няма доверие — това е сто на сто. Защото как се получава така, че игуменката на манастира — а това значи много образована жена, при това каталанка, не говори френски? Каква е поуката — още тази вечер трябва да се чупя.
Реших следобед да сляза в градината, за да проверя къде най-лесно мога да прескоча стената. Към един часа почукаха на вратата:
— Слезте да обядвате, Анри.
— Добре, идвам. Благодаря.
Седнах на масата в кухнята и тъкмо бях посегнал към месото и варените картофи, когато вратата се отвори и на прага застанаха четирима полицаи в бели униформи с пушки и пистолети в ръце.
— No te mueve, о te mato! (Ако мръднеш, ще стреляме!).
Сложиха ми белезници. Ирландката изпищя и припадна. Две други сестри я вдигнаха на крака.
— Vamos! (Да тръгваме!) — отсече началникът.
Качи се заедно с мен в стаята ми. На секундата разпердушиниха бохчата ми и веднага намериха тридесет и шестте златни монети от по сто песос, които ми бяха останали. Тръбичката с двете отровни стрели обаче захвърлиха, без дори да я погледнат. Вероятно помислиха, че това са моливи. С нескрито задоволство началникът сложи по джобовете си златните монети. Тръгнахме. В двора ни чакаше разнебитена кола.
Петимата полицаи и аз се натикахме в тази таратайка и тя потегли с пълна скорост, карана от черен като въглен шофьор в полицейска униформа. Бях като смазан и едва ли имах сили да протестирам — опитвах се поне да запазя достойнство. Нямаше смисъл да моля за милост или прошка. Бъди мъж, си повтарях трескаво, и помни, че никога не бива да губиш надежда. Когато дойде време да слизам от колата, вече бях напълно уверен, че ще мога да се държа като мъж, а не като парцал. Явно съм се справил добре, защото първата реплика на офицера, който ни посрещна, беше: „Този французин е явно много закоравял. Не изглежда особено развълнуван от факта, че ни е паднал в ръцете.“ Влязох след него в кабинета му. Свалих шапката си и седнах с бохчата между краката си, без да чакам покана.
— Tu sabes hablar espanol? (Говориш ли испански?)
— Не.
— Повикайте обущаря. — След една-две минути се появи дребно човече със синя престилка и обущарско чукче в ръка.
— Ти ли си французинът, който избяга преди година от Рио Ача?
— Не.
— Лъжеш.
— Не лъжа. Не съм аз французинът, който е избягал преди една година от Рио Ача.
— Свалете му белезниците. Съблечете му сакото и ризата.
Офицерът взе някакъв документ и започна да сверява. Имаше описание на всичките ми татуировки.
— Липсва ти палецът на лявата ръка. Да. За теб става дума.
— Не, не за мен, защото аз избягах не преди една година, а преди седем месеца.