— Все същото.
— За теб може би, но не и за мен.
— Ясно, ти си типичен убиец. Независимо дали са французи, или не, всички убийци (matadores) са еднакви — неукротими. Аз съм заместник-комендант на затвора. Не знам какво ще решат да правят с теб. Засега ще те туря при старите ти приятели.
— Какви приятели?
— Останалите французи, които доведе в Колумбия.
Тръгнах след полицаите, които ме заведоха в една килия с изглед към двора. Всичките ми петима другари седяха там. Разцелувахме се. „Мислехме, че си се измъкнал завинаги, приятелю“, въздъхна Клузио. Матюрет ридаеше като дете — той всъщност си беше дете. Останалите трима също униха. Когато ги видях, силите ми се върнаха.
— Разказвай — втренчиха се в мен те.
— По-късно. Кажете за вас.
— Тук сме от три месеца.
— Добре ли се отнасят с вас?
— Нито добре, нито зле. Чакаме да ни преместят в Баранкиля, откъдето, изглежда, ще ни върнат на френските власти.
— Какви мръсници! А какви са възможностите за бягство?
— Чакай бе! Ти едва пристигаш и вече мислиш да бягаш!
— Какво се чудите? Да не мислите, че ще им се дам! Много ли ви пазят?
— Денем не, но нощем имаме специална охрана.
— Колко са?
— Трима надзиратели.
— Как е кракът ти?
— Добре, дори не куцам.
— Непрекъснато ли ви държат в килията?
— Не, можем да се разхождаме в двора на слънце — два часа сутрин и три следобед.
— Що за стока са колумбийските затворници?
— Някои от тях са като че ли доста опасни. Крадците са колкото убийците.
Същия ден следобед стоях в двора настрани от останалите и си говорех с Клузио, когато ме повикаха. Тръгнах след полицая и той ме отведе в кабинета, където бях и сутринта. Там стоеше комендантът на затвора заедно с онзи, дето вече ме беше разпитвал. В голямо удобно кресло — като за началник, — седеше много тъмен, почти черен мъж. Късите му къдрави коси приличаха на негърските. Беше близо петдесетгодишен, с черни и зли очи. Съвсем късо поддържан мустак увенчаваше плътната горна устна на изразителната, лесно гневяща се уста. Ризата му бе разкопчана, нямаше вратовръзка. На лявата си гръд носеше зелено-бялата панделка на някакъв медал или орден. Обущарят също беше тук.
— Французино, ти беше заловен след седеммесечно бягство. Какво прави през това време?
— Живях при индианците гуахирос.
— Не се подигравай с мен, или ще заповядам да те накажат.
— Истината ви казвам.
— Никой досега не е живял при гуахиросите. Само през тази година убиха повече от двадесет и пет митничари.
— Не, митничарите ги убиват контрабандистите.
— Откъде знаеш?
— Седем месеца живях там. Гуахиросите никога не напускат своите земи.
— Добре, да речем, че е така. Откъде открадна тридесет и шестте златни монети?
— Те ми принадлежат. Даде ми ги вождът на планинското племе — наричат го Справедливия.
— Откъде един индианец би могъл да притежава толкова голямо богатство, че пък и да ти го даде?
— Добре бе, господин началник, имало ли е в последно време кражба на златни монети някъде?
— Действително не е имало. В бюлетините ни не са съобщавали за подобна кражба. Това не пречи да поискам повече информация по въпроса.
— Направете го, моля ви. То ще е от моя полза.
— Французино, ти допусна голяма грешка, като избяга от затвора в Рио Ача, още повече че помогна с теб да избяга човек като Антонио, когото ние щяхме да разстреляме за убийството на няколко митничари. Сега вече знаем, че френските власти също те търсят и че имаш доживотна присъда. Ти си опасен убиец. Затова не мога да рискувам да ми избягаш, като те оставя заедно с другите французи. До заминаването за Баранкиля ще те поставя в изолатор. Ако не са крадени, златните монети ще ти бъдат върнати.
Излязохме оттам и мен ме завлякоха до стълби, които водеха към подземие. Спуснахме се повече от двадесет и пет стъпала надолу и стигнахме до мизерно осветен коридор, от двете страни на който се намираха клетките. Отвориха една от тях и ме блъснаха навътре. Щом вратата към коридора се затвори, от лепкавия под се надигна отвратителната воня на леш. Към мен се понесоха крясъци от всички страни.
— Frances, Frances. Que a hecho? Por que esta aqui? (Какво си направил, французино? Защо си тук?) Знаеш ли, че това са килиите на смъртта?
— Млъкнете! Нека той да говори! — извика един глас.
— Да, аз съм французин. Тук съм, защото избягах от затвора в Рио Ача — всички чудесно разбраха лошия ми испански.
— Слушай сега, французино, и се опитай да запомниш. В дъното на килията ти има една дъска — тя ти е за легло. Отдясно е съдът с вода. Не я хаби напразно, защото ни дават съвсем по малко, и то само сутрин — не можеш да си поискаш допълнително. Отляво ти се пада кофата, в която ще сереш. Закрий я със сакото си. Тук е горещо, няма да имаш нужда от сако. Покрий кофата, за да вони по-малко. Ние тук всички използваме дрехите си за това.