Чувствах се прокълнат в тази гнусна килия, която, изглежда, се наводняваше по два пъти на ден. Беше толкова задушливо, че свалих малко по малко ризата си, панталона си, обувките — и закачих всичко на решетките.
И като си помисля, че за да стигна дотук, бях изминал две хиляди и петстотин километра! Вярно, бе страшно постижение! Кажи, Боже! Ти, дето беше толкова щедър към мен, сега ли намери да ме изоставиш? Може би се гневиш, защото, ако си говорим правичката, ти ми даде свобода — и хубава, и сигурна. Даде ми не една, а даже две разкошни жени. И слънце, и море. И сламен дом, в който можех да се чувствам пълен властелин. Беше живот сред природата — примитивен, но толкова лек и спокоен. Ти, Боже, ми направи невероятен подарък — стори ме свободен, без полицаи и съдии, без злосторници и завистници около мен! И аз не успях да го оценя. Онова море — така синьо, че понякога изглеждаше зелено, почти черно; онези изгреви и залези, които се къпеха в необятен мир и спокойствие… Ех, онзи живот без пари и сметки, при който не ми липсваше нищо необходимо за човека — всичко това аз го стъпках и презрях. За да стигна докъде? До обществото, което не иска да ми протегне ръка. До хората, които не желаят дори да се замислят дали в душата ми е останало нещо ценно. До света, който ме отхвърля и не ми оставя никаква надежда. До силните, които мислят само за едно — как да ме унищожат, без да се спират пред нищо.
Колко ли ще се кикотят онези дванадесет мръсници съдебните заседатели, продажният Полен, ченгетата и прокурорът като разберат, ме отново съм заловен. Защото все ще се намери някой журналист, който да изпрати новината до Франция.
А роднините ми? Колко ли са се радвали, когато жандармите са ги посетили да им известят, че тяхното чедо, техният брат се е измъкнал от палачите! Сега като научат, че са ме пипнали отново, пак ще страдат.
Сгреших, когато се отрекох от племето си. Да, имам право да го наричам „моето“ племе, защото те ме бяха приели в сърцата си. Сгреших и си заслужих страданието. И все пак… Нали не бях избягал от каторга само за да помогна при оплождането на южноамериканските индианци. Боже, та нали разбираш, че аз трябва да се върна към нормалното цивилизовано общество, да му покажа, че не представлявам опасност за него. Ето това е моят път — с твоя или без твоя помощ.
Трябва да успея да докажа, че съм — или ще бъда — не по-лош, а може би и по-добър от обикновените граждани на която и да е държава или общност.
Пушех. Водата започна да се надига. Стигаше ми почти до глезените. Извиках: „Хей, черньо, колко дълго траят наводненията?“
— Зависи от силата на прилива. Час, най-много два.
Чух няколко затворници да крещят: „Esta Uegando“ (Идва)!
Лека-полека водата се изкачваше. Метисът и черният увиснаха на решетките. Краката им висяха над коридора, а ръцете им бяха вплетени в железата. Чух във водата някакъв шум — отвратителен тлъст като котарак плъх се опитваше да плува. После се помъчи да пропълзи на решетката. Хванах в ръка обувката си и когато се доближи до мен, го цапнах с все сила по главата. С писък излетя към коридора. „Вече започна ловът, а, французино? — подвикна ми негърът. — Ако смяташ да ги избиеш всичките, ти предстои доста работа. Я се покатери на решетката, хвани се за железата и кротувай.“
Послушах съвета му, но металните пръти се впиха в бедрата ми — нямаше да издържа дълго в това положение. Взех си сакото от лайняната кофа, завързах го за решетките и си пригодих нещо като стол, който облекчаваше положението ми, защото сега бях почти седнал.
Нашествието на плъхове, гъсеници и дребни рачета, които водата влачеше със себе си, беше най-отвратителното и потискащо преживяване, което човек можеше да понесе. Когато след около час приливът свърши, по пода на килията остана един пръст воняща тиня. За да не газя в тази гнусотия, трябваше да си сложа обувките. Негърът ми подхвърли една десетсантиметрова дъсчица и ми показа как да изтикам тинята в коридора, като започна с мястото, на което ще спя. Заниманието ми отне повече от половин час — време, през което не можех да мисля за нищо друго. А това ми беше добре дошло. Сега щях да имам единадесет часа спокойствие преди следващия прилив — шест часа водата щеше да се отдръпва и пет да се надига отново. Мина ми през ум една смешна мисъл: „Папийон, съдбата явно е решила да те ръководи чрез приливи и отливи. Искаш, или не, луната има голямо влияние над теб и живота ти. Благодарение на приливите и отливите успя така лесно да се измъкнеш от река Марони, когато бягаше от каторгата. Точно в часа на отлива напусна Тринидад и Кюрасао. Беше заловен в Рио Ача само защото отливът не беше достатъчно силен, за да те изведе навътре в морето, а сега изцяло зависиш от прииждащата тук вода.“