Ако тези редове бъдат публикувани един ден, сред читателите им сигурно ще се намерят хора, които да ме съжалят заради изживяното в колумбийския карцер. Това ще са добри души. Останалите — роднини по душа на дванадесетте копелета заседатели или на прокурора, ще рекат: „Заслужил си го е, ако си беше останал в каторгата, нищо такова нямаше да му се случи.“ Е, добре, искате ли да ви река нещо — и на добрите, и на злобарите? Аз не съм отчаян, изобщо не съм, и дори нещо повече — предпочитам да съм тук, в килиите на старата колумбийска крепост, строена от испанските инквизитори, отколкото на Островите на спасението, където трябваше да се намирам в момента. Тук ми остават още много шансове за бягство и макар в тази воняща дупка, аз се намирам на две хиляди и петстотин километра от каторгата. Доста ще им се наложи да се потрудят, за да ме накарат да измина обратния път. Само за едно ми е жал — за моето индианско племе, за Лали и Зорайма и за свободата сред природата, далеч от удобствата на цивилизацията, но също така далеч от полиция, затвори, а още повече — килии. Мисля, че на моите диваци никога не би им хрумнало да изтезават така враговете си, а още по-малко човек като мен, който не е извършвал никакво престъпление на колумбийска територия.
Легнах си на дъската в дъното на килията и така, за да не ме усетят другите, изпуших две-три цигари. Като връщах дъсчицата на негъра, му метнах една запалена цигара и той, за да не прави скомина на останалите, се скри като мен. Подобни жестове, които може би изглеждат незначителни, имат голяма стойност в моите очи. Те доказват, че ние — париите на обществото, все пак сме съхранили способността да се отнасяме внимателно към останалите.
Тук нищо не приличаше на изолаторите в Консиержери. Можех да мечтая и да пътувам мислено, без да закривам с кърпичка очите си от ярката светлина.
Кой ли беше предупредил полицията, че се крия в метоха? О, ако някога открия издайника, той ще ми плати! А после си рекох: „Не се видиотявай, Папийон! Имаш толкова сметки за разчистване във Франция — не си дошъл в тази загубена страна, за да вършиш злини. Сам животът сигурно ще накаже предателя, а ти ще се върнеш тук един ден не за да отмъщаваш, а за да направиш щастливи Лали, Зорайма и децата, които те сигурно ще са ти родили. Ако се върнеш в тази забравена от Бога пустош, то ще е заради тях и заради всички индианци, които ти сториха честта да те приемат като свой. Да, все още тъна в блатото, но напук на всички дори в тази подземна килия аз съм беглец по пътя към свободата си. И това никой не може да ми го отрече.“
Получих лист, молив и още два пакета цигари. Вече от три дни киснех тук. По-точно от три нощи, защото в карцера никога не се развиделяваше. Докато палех цигарата си „Пиел Роха“, не можех да не помисля с възхищение за другарството между затворниците. Колумбиецът, който ми предаваше подаръците, направо рискуваше кожата си. Ако го пипнеха, без съмнение щяха да го пратят в карцера при нас. Той добре знаеше това и фактът, че продължаваше да ми помага, издаваше смелост и рядко срещано благородство. Отново запалих опаковката на цигарите и прочетох: „Знаем, че се справяш, Папийон. Браво! Прати ни новини за себе си. При нас няма промяна. Някаква монахиня, която знае френски, дойде да те търси. Не й позволиха да говори с нас, но един колумбиец е успял да й каже, че французинът е в карцера на смъртта. Тя отвърнала: «Ще дойда пак.» Това е. Поздрави — приятелите ти.“
Не беше лесно да им пратя отговор, но все пак успях да напиша: „Благодаря ви за всичко. Справям се горе-долу. Пишете на френския консул — пък де да знаеш. Нека пратките да ми предава един и същи човек, за да може, ако ви разкрият, да има само един наказан. Не пипайте върховете на стреличките. Да живее бягството!“
Бягство от Санта Марта
И въпреки всичко, изминаха цели двадесет и осем дни, преди да напусна омразната дупка. Измъкнах се благодарение на намесата на някой си господин Клаузен — белгийски консул в Санта Марта. На онзи негър — Паласиос го наричаха, който излезе от карцера три седмици след моето пристигане, му хрумнало да прати майка си да каже на консула, че в килиите лежи белгиец. Идеята му дошла, след като видял, че Клаузен посещава в затвора белгийските арестанти.
И така, един ден ме заведоха в кабинета на коменданта, който ме запита:
— Защо вие като французин се оплаквате в белгийското консулство?