— Ти шегуваш ли се?
— Ето, опитай.
— Да, наистина, езикът и устните ми изтръпнаха. Продават ли ги тука?
— Не знам. Клузио, откъде намираш мангизи?
— Обмених една сума в Рио Ача и оттогава всички ме имат за богаташ.
— Аз пък имам тридесет и шест златни монети от по сто песос, които стоят у коменданта. Всяка монета сама по себе си струва по триста песос. В близките дни смятам да повдигна този въпрос — казах аз.
— Тия тук са алчни и стиснати. По-добре им предложи да делите.
— Да, това е добра идея.
В неделя поговорих с белгийския консул и белгийския затворник. Затворникът беше злоупотребил с доверието на някаква американска бананова компания. Консулът ми предложи услугите си и защитата си. Подготви документ, с който декларирах, че съм роден в Брюксел от родители белгийци. Разказах му за монахините и перлите. Тъй като беше протестант, той не познаваше нито монахини, нито кюрета. Знаеше се донякъде с епископа. Що се отнася до монетите — посъветва ме да не си ги искам засега. Смяташе, че е много рисковано. Щяха да го предупредят, че заминаваме за Баранкиля двадесет и четири часа преди самото отпътуване, „и тогава ще можете да си изискате парите в мое присъствие — обясни той, — тъй като, доколкото разбрах, имате свидетели, че са ви били отнети.“
— Да.
— Но сега-засега не искайте нищо от него, защото той е в състояние да ви върне обратно в онези отвратителни килии и дори може да накара да ви убият. Вашите монети по сто песос са истинско малко богатство. Всяка от тях струва не триста, както вие си мислите, а петстотин реални песос. Сумата е бая големичка. Така че не дърпайте дявола за опашката. А с перлите въпросът стои другояче. Дайте ми време да поразмисля.
Попитах негъра дали не би искал да избягаме заедно и как според него би трябвало да действаме. Като чу да се говори за бягство, светлата му кожа посивя.
— Умолявам те, човече. Дори не си помисляй. Ако те пипнат, те чака възможно най-ужасната бавна смърт. Ти вече имаш бегла представа за това как изглежда. Чакай да ни пратят другаде, в Баранкиля. Тук всеки опит за бягство е самоубийствен. Мре ли ти се? Тогава стой мирен. В цяла Колумбия няма по-страшни килии от тези, в които лежахме заедно. Защо да рискуваш?
— Да, но тук стените не са прекалено високи, бягството ще бъде сравнително лесно.
— Човече, лесно, или не, не разчитай на мен. Нито ще тръгна с теб, нито дори ще ти помогна. Даже няма повече да разговарям на тази тема. — И той уплашено си тръгна, като вместо довиждане отсече: „Французино, ти не си в ред. Трябва да си напълно откачен, за да имаш подобни идеи тук, в Санта Марта.“
Всеки ден по време на разходка оглеждах колумбийците с големи присъди. Имаха мутри на убийци, но се усещаше, че са ги укротили. Страхът от карцера парализираше всички. Преди четири-пет дни оттам излезе един огромен тип, с цяла глава по-висок от мен, когото наричаха Каймана. Имаше репутация на особено опасен престъпник. Поговорих с него и след три-четири разходки го запитах:
— Caiman, quieres fugarte con migo? (Искаш ли да избягаш с мен?)
Погледна ме като че ли вижда дявола и отвърна:
— За да ме върнат там, откъдето идвам, ако не успея? Не, благодаря. По-скоро бих убил майка си, отколкото да ида отново в карцера.
Това беше последният ми опит. Реших пред никого повече да не повдигам въпроса за бягство.
Един следобед край мене мина комендантът на затвора. Спря, изгледа ме и рече:
— Как е?
— Добре, но щях да се чувствам още по-добре, ако разполагах със златните си монети.
— Че защо?
— Щях да си наема адвокат.
— Ела с мен.
Заведе ме в кабинета си. Бяхме сами. Подаде ми цигара — добър знак — и ми я запали — още по-добър.
— Знаеш ли достатъчно испански, за да ме разбираш като говоря бавно и да ми отговаряш ясно?
— Да.
— Добре. Ти рече, че би искал да продадеш двадесет и шестте монети.
— Не, тридесет и шестте монети.
— А, да, да! И с тези пари да платиш на адвокат. Но само ние двамата с теб знаем за съществуването им.
— Не е така. Знаят също сержантът и петимата полицаи, които ме арестуваха, а също и заместник-комендантът, който ги взе от мен, за да ви ги предаде. Да не забравяме и консула.
— Е, добре, чудесно. Даже по-хубаво е, дето толкова хора са наясно с въпроса. Така ще можем да действаме открито. Знаеш ли, аз ти направих голяма услуга. Премълчах случая и не поисках сведения за кражби на златни монети от полициите на всички страни, през които си минал.
— Напротив, трябваше да го сторите.
— Не, за твое добро беше да си замълча.