— Тогава ви благодаря, господин комендант.
— Искаш ли да ги продам от твое име?
— На каква цена?
— Ами за колкото ми каза, че си продал три от тях — по триста песос. И на всяка монета ще ми отстъпваш по сто песос комисиона заради услугата. Какво ще кажеш?
— Не. Ти си ми върни монетите, пък аз ще ти дам не по сто, а по двеста песос за всяка от тях. Така ще ти се отплатя за всичко, което си направил за мен.
— Прекалено си хитър, французино. Аз съм един доверчив, беден и малко глупав колумбийски офицер. Ти обаче си умен и както вече казах — прекалено хитър.
— Добре, направи едно разумно предложение.
— Утре ще повикам купувача тук в кабинета ми. Вижда монетите, прави предложението си и после делим сумата наполовина. Или това, или нищо. Ще те пратя в Баранкиля с монетите или ще ги задържа за следствието.
— Не, чуй моето последно предложение — купувачът идва тук, гледа монетите и това, което даде над триста и петдесет песос за монета е за теб.
— Esta bien (Добре), tu tienes mi palabra (имаш думата ми). Но къде ще туриш толкоз много пари?
— В момента, в който ги получа, ще извикаш белгийския консул. Аз ще му ги дам, за да наеме адвокат.
— Не искам свидетели.
— Нищо не рискуваш. Ще подпиша документ, че си ми върнал монетите. Приеми това предложение и ако се държиш коректно, ще обсъдим една друга работа.
— Каква?
— Имай ми вяра. Ще бъде за тебе толкова изгодна, колкото и тази, при това във втория случай ще делим наполовина.
— Каква е работата? Кажи.
— Ти сега действай по-бързичко и довечера в пет, когато парите ми се окажат на сигурно място при консула, ще ти разкрия играта.
Разговорът се оказа дълъг. Когато се върнах доволен от себе си в двора, другарите ми вече се бяха прибрали по килиите.
— Какво става?
Разказах им всичко. Въпреки положението, в което се намирахме, се смяхме до сълзи.
— Леле, какъв хитрец! Ти обаче си го скъсал. Мислиш ли, че сделката ще стане?
— Залагам двеста на сто, че ми е в кърпа вързан. Кой приема облога?
— А не, аз също мисля, че ще стане.
Размишлявах цяла нощ. Първата сделка я опекох. Що се отнася до втората — той щеше да иде да ми прибере перлите с най-голямо удоволствие — там също нямаше да има засечка. Оставаше третата ми идея. Третата… щях да му предложа всичко, което съм получил, за да ме остави да открадна лодка от пристанището. А аз щях да я купя с парите, които пазех в патрона си. Да видим дали щеше да удържи на изкушението. Какво рискувах? Заради първите две сделки той нямаше да може дори да ме накаже. Ще видим. Не слагай олиото в тигана, докато рибата… и така нататък. Можех да почакам, докато стигнем в Баранкиля. Само че защо? По-голям град, значи и по-добре пазен затвор, с по-високи стени. Щях да се върна при Лали и Зорайма — щях бързо да се чупя, да изчакам там няколко години, а после да се преместя в планината при племето на животновъдите и да се опитам да се свържа с властите във Венецуела. Трябваше на всяка цена да доведа това бягство до успешен край. Цяла нощ разсъждавах как да подходя към третата сделка.
На следващия ден нещата се развиха бързо. Още в девет сутринта ме повикаха да се срещна с някакъв господин, който ме очаквал при коменданта. Щом пристигнах, полицаят ме вкара вътре без самият той да влиза и аз се озовах пред шестдесетгодишен човек в сив костюм и със сива вратовръзка. На масата лежеше сивата му шапка с широка периферия в каубойски стил. На връзката си носеше сребърна игла с едра сиво-синя перла. Беше слаб и сух, но не му липсваше изисканост.
— Добър ден, господине.
— Вие говорите френски?
— Да, господине, ливанец съм по произход. Разбрах, че притежавате златни монети от по сто песос и това ме заинтригува. Ще приемете ли да ги продадете по петстотин песос на парче?
— Не, искам по шестстотин.
— Зле са ви осведомили, господине! Максималната цена е петстотин и петдесет.
— Слушайте, тъй като ви ги продавам всичките, искам по шестстотин.
— Не, петстотин и петдесет.
Накратко, споразумяхме се за петстотин и осемдесет. Пазарлъкът приключи.
— Que han dicho? (Какво каза?)
— Пазарлъкът приключи, коменданте. Споразумяхме се за петстотин и осемдесет. Продажбата ще стане следобед.
Търговецът си тръгна. Комендантът се надигна и попита:
— Е, хубаво, а за мен колко остават?
— По двеста и петдесет на парче. Виждате, че ви давам два и половина пъти повече от това, което сам ми поискахте в началото.
Той се ухили и запита:
— А другата работа?
— Нека първо консулът да дойде тук следобед, за да прибере моите пари. Когато си тръгне, ще ви кажа за какво става дума.
— Значи наистина се пече и втора сделка?