Консулът дълго не искаше да приеме подаръка. Петнадесетте хиляди песос, които ми се падаха, отидоха у него. Така аз се оказах притежател на двадесет и седем хиляди. Оставаше да доведа до успешен край третата сделка.
Как да подходя към нея? В Колумбия един умел работник печелеше осем-десет песос на ден. Така че моите двадесет и седем хиляди представляваха малко богатство. Реших да кова желязото докато е горещо. Досега комендантът беше турил в джоба си двадесет и три хиляди. С моите пари сумата щеше да се закръгли на петдесет хиляди.
— Кажете, коменданте, колко пари ще са нужни на човек, ако рече да завърти бизнес, който би му позволил да живее по-добре от вас?
— За началото на добър бизнес са нужни някъде между четиридесет и пет и шестдесет хиляди.
— И колко ще печели такъв човек? Три, четири пъти повече от вас?
— А, още повече. Ще получава пет-шест пъти колкото мен.
— Вие тогава защо не вземете да завъртите някоя търговийка?
— Ще ми трябва капитал два пъти по-голям от този, с който разполагам.
— Слушай, коменданте, имам една трета идейка, нека да ти я предложа.
— Не си играй с мене.
— Не си играя, честна дума. Искаш ли моите двадесет и седем хилядарки? Само да кажеш и са твои.
— Как така?
— Остави ме да избягам.
— Виж какво, французино. Знам, че ми нямаш доверие. И досега може би си бил прав. Но от днес нататък аз съм твой приятел, защото благодарение на теб ще се измъкна от мизерията — ще си купя къща, ще изпратя децата си в частно училище… Не искам нито да те обера, нито да те видя убит. Тук дори милиони да ми предлагаш, пак не мога да направя нищо за теб. Не мога да те пусна да избягаш — нямаш никакъв шанс за успех.
— А ако ти докажа обратното?
— Тогава ще видим, но обмисли всичко добре.
— Коменданте, имаш ли приятел рибар?
— Да.
— Той би ли могъл да ме изведе в открито море и да ми продаде лодката си?
— Не знам.
— Колко горе-долу струва лодката на приятеля ти?
— Две хиляди песос.
— А ако дам двадесет хиляди на теб и седем хиляди на него?
— Чакай, французино, на мен и десет хиляди ми стигат. Запази нещо за себе си.
— Ти уреди нещата.
— Сам ли ще заминеш?
— Не.
— Колко ще сте?
— Всичко на всичко трима.
— Добре, нека да поговоря с приятеля си.
Бях потресен от промяната в отношението на този тип към мен. Въпреки мръснишката си мутра той имаше и своите добри страни.
В двора обясних на Клузио и Матюрет как стоят нещата. Рекоха да правя каквото съм намислил — що се отнася до тях, бяха готови да ме следват. И двамата слагаха живота си в моите ръце — това дълбоко ме развълнува. Не биваше да злоупотребявам с доверието им, щях да преценявам всяка своя стъпка с огромно внимание, защото носех тежка отговорност. Налагаше се все пак да предупредим останалите ни спътници. Тъкмо приключвахме партия домино. Беше към девет вечерта, последният момент за деня, когато можехме да си купим кафе. Подвикнах: „Cafetero!“. Веднага ни поднесоха шест горещи кафета.
— Налага се да поговорим. Така и така. Смятам, че бих могъл да избягам. За съжаление има място само за трима. Най-правилно би било да взема Клузио и Матюрет, защото с тях двамата се чупих от каторга. Ако някой има нещо против, да си каже открито — ще го изслушам.
— Не — отвърна Бретонеца, — всички мислим така. Първо на първо, тръгнали сте заедно от каторгата. Второ, ако ние не бяхме поискали да слезем на колумбийския бряг, вие сега нямаше да сте тук — носим си вината. Все пак, Папийон, благодарим ти, че ни попита. Имаш пълното право да действаш, както си решил. Бог да ви помага, защото, ако ви пипнат, живи няма да останете, пък и смъртта ви няма да е лека.
— Знаем — отговориха в хор Клузио и Матюрет.
На следващия ден следобед говорих с коменданта. Приятелят му се съгласил. Искаше да знае какво смятаме да натоварим в лодката.
— Буре с петдесет литра сладка вода, двадесет и пет кила царевично брашно и шест литра олио. Това е.
— По дяволите! — възкликна комендантът. — Нима ще поемеш към открито море с толкоз малко багаж!
— Точно така.
— Ти си отчаян човек, французино.
И така. Онзи беше готов да сключим и третата сделка.
— Вярваш, или не, правя всичко това, на първо място, заради децата си и, на второ — заради теб. Заслужаваш го заради упоритостта си — заяви хладно той.
Знаех, че е искрен и му благодарих.
— А какво ще измислиш, за да не се разбере, че съм ти съучастник?
— Ти няма да носиш отговорност за бягството. Ще отплаваме през нощта, когато на пост ще бъде твоят заместник.