Два дни след пристигането ни събраха и шестимата в параклиса, където ни очакваха директорът, няколко полицаи и седем-осем фоторепортери.
— Вие ли сте избягали от френската каторга в Гвиана?
— Никога не сме отричали това.
— Какви са престъпленията, заради които сте получили толкова тежки присъди?
— Това няма никакво значение. Важното е, че не сме извършвали нарушения на колумбийска територия и че вашата нация не само ни отказва правото да започнем живота си отначало, но и предоставя полицията си в услуга на френското правителство.
— Колумбийските власти смятат, че не е редно да ви приемат тук.
— Ами чудесно — лично аз и двама от другарите ми и така и така бяхме решили да търсим подслон в друга страна. И тримата бяхме задържани при опит да излезем в открито море, а не да слезем на ваша земя. Напротив, полагахме всички възможни усилия, за да се отдалечим от нея.
— Между другото, французите са почти всички католици като нас — подхвърли представител на католическия вестник.
— Може и да се наричате католици, но съвсем не постъпвате по християнски.
— В какво ни упреквате?
— В това, че помагате на ключарите, които ни преследват. Нещо повече — в момента вие вършите тяхната работа. Лишихте ни от лодката, която ни принадлежеше, и от всички останали вещи, подарени ни от католиците в Кюрасао и по-точно от благородния епископ Иреней дьо Брюн. Не приемаме отказа ви да ни дадете възможност да се преродим. Отгоре на всичко не ни оставяте да продължим сами пътя си към други страни, които може би ще проявят повече доверие към нас. Ето в това ви упрекваме.
— Сърдите се на колумбийците?
— Не на самите колумбийци, а на полицейския и съдебния апарат.
— Какво точно имате предвид?
— Всяка грешка може да бъде поправена при добро желание. Оставете ни да продължим пътя си.
— Ще се опитаме да направим нещо за вас.
Върнахме се обратно в двора и Матюрет каза:
— Е, проумя ли най-после? Този път няма място за илюзии, приятелю! Дълбоко сме загазили и няма да се измъкнем лесно.
— Приятели мои, не зная дали имаме повече шанс, ако действаме заедно, затова нека оттук нататък всеки да постъпва така, както смята за най-правилно. Що се отнася до мен, аз непременно ще се измъкна от прочутия „Осемдесет“.
В четвъртък ме повикаха в параклиса, където ме очакваше около четиридесет и пет годишен добре облечен мъж. Вгледах се в него. Удивително ми заприлича на Луи Дега.
— Ти ли си Папийон?
— Да.
— Аз съм Жозеф, братът на Луи Дега. Прочетох за теб във вестника и дойдох да те посетя.
— Благодаря.
— Виждал ли си брат ми там в каторгата? Познаваш ли го?
Разказах му всичко за Дега до момента на раздялата ни в болницата. Той ми каза, че брат му бил пратен на Островите на спасението — новината за това пристигнала от Марсилия. Можехме да се срещаме в часовете за посещения всеки четвъртък и неделя. Каза, че в Баранкиля живеели дузина французи, дошли тук да си търсят късмета заедно с жените си. Всички те действали като сводници в един от кварталите на града, където двадесетина французойки били заети да поддържат реномето на нашата високоразвита и изискана проституция. Разбирах за какво става дума — мъжете и жените, упражняващи своите стари като света умения и начин на живот, са едни и същи, независимо дали ги срещаш в Кайро или в Ливан, в Англия или Австралия, Буенос Айрес или Каракас, в Сайгон или Бразавил.
Жозеф Дега ми извести нещо важно: френските сводници в Баранкиля били много притеснени. Бояли се, че нашата поява в местния затвор ще разруши спокойствието им и ще нанесе вреда на процъфтяващата им търговия. Ако един или повече от нас успеят да избягат, полицията ще хукне да ги търси първо във френските „домове“, дори беглецът никога да не е помислял да се скрие там. Така собствениците рискуваха доста неприятни разкрития — фалшиви документи, изтекли разрешителни за престой и прочие. Издирванията на бегълците непременно щяха да предизвикат проверки на документите и визите. А някои от жените и дори от мъжете щяха да се сблъскат със сериозни неприятности, ако измамите им бъдеха разкрити.