Джек Лондон
Перата на слънцето
I
Островът Фиту-Айва беше последната независима полинезийска крепост в Южните морета. Три обстоятелства допринасяха за независимостта на Фиту-Айва. Първото и второто бяха уединението му войнствеността на неговото население. Но в края на краищата тези обстоятелства не биха спасили острова, ако Япония, Франция, Великобритания, Германия и Съединените щати не бяха проявили едновременно интересите си към него. Подобно на гавроши, които се дърпат за едно пени, те се счепкаха за острова и така си пречеха едни на други. военните плавателни съдове на петте сили се скупчиха в единственото малко пристанище на Фиту-Аива. Носеха се слухове за война, отправяха се заплахи. Хората из целия свят четяха по време на сутрешната си закуска информация за Фиту-Айва. И както се изрази навремето един матрос янки, й всички стъпиха едновременно в една и съща копаня. Ето защо остров Фиту-Айва избягна даже и обединения протекторат и неговият крал Тулифау, или Ууи Тулифау, продължаваше да раздава височайше Правосъдие от своя дворец, изграден с калифорнийско дърво от един сиднейски търговец. Туй Ту-ифаУ беше крал от главата до петите, крал от първата секунда на своя живот. Нещо повече, когато навършиха петдесет и осем години и пет месеца неговото владичество, кралят беше само на петдесет и осем години и три месеца. Това ще рече, той бе царствувал с пет милиона секунди повече, отколкото бе живял на този свят, защото го бяха коронясали два месеца преди да се роди.
Беше крал в истинския смисъл на думата, фигурата му беше царствена и се извисяваше на шест Й половина фута. Без да бъде излишно пълен, той тежеше триста и двадесет фунта. Впрочем подобен ръст и тегло не бяха рядкост сред полинезийските вождове. Жена му — кралица Сепели, беше висока шест фута и три инча и тежеше двеста и шестдесет
фунта, докато нейният брат Уилиами, който командуваше армията в промеждутъците, когато се оттегляше за малко от поста първи министър, я надвишаваше с един инч на ръст и точно с петдесет фунта по тегло. Туй Тулифау имаше весел нрав и беше голям почитател на хапването и пийването. Също тъй весели и добродушни бяха и всички негови поданици, освен когато се разгневяваха. Тогава бяха способни да замерват с умрели прасета тези, които възбуждаха техния гняв. Независимо от всичко, когато се наложеше, те умееха да се сражават като моарийците, в това неведнъж се бяха убеждавали в миналото разбойниците — търговци на сандалово дърво и роби, когато стъпваха на техния бряг.
II
„Кентени“, шхуната на Грийф, премина през Каменните стълбове при входа на залива преди цели два часа и сега пълзеше към пристанището, гонена от лекия полъх на бриза, който не се решаваше да задуха истински. Вечерта беше прохладна и звездна. Всички се суетяха на кърмата и очакваха шхуната, която пълзеше като охлюв, да се добере до удобно място, за да хвърли котвата. Уили Смий, магазинерът, изскочи от кабината и веднага привлече вниманието на останалите с новите дрехи, които бе облякъл по случай слизането си на сушата. Помощниккапитанът огледа ризата му, ушита от най-тънка бяла коприна, и се закиска.
— Сигурно тази вечер отиваш на танци? — подхвърли Грийф.
— Не — отвърна вместо него помощниккапитанът. — Това е в чест на Таитуа. Уили е влюбен до уши в нея.
— Нищо подобно — започна да протестира Уили.
— Тогава тя е влюбена в теб, а това е едно и също — продължи помощниккапитанът. — Няма да мине и половин час, след като слезеш на брега, и ти, с венец на главата и цвете зад ухото, ще прегърнеш твоята Таитуа.
— Това е най-обикновена завист — изсумтя Уили
Смий. — И на тебе ти се иска да я прегърнеш, ама
не можеш.
— То е само защото не мога да си намеря такава риза. Обзалагам се на половин крона, че ще отплуваш от Фиту-Айва без ризата.
— И ако не я получи Таитуа, тогава навярно ще я вземе Туй Тулифау — предупреди го Грийф. — Гледай да не му се мяркаш пред очите с тази риза, инак ще трябва да се простиш с нея.
— Точно така — съгласи се капитан Бойг, като откъсна за миг поглед от блещукащите светлинки на къщите, пръснати по брега, които наблюдаваше. — Когато пристигнахме тук миналия път, той наложи глоба на един от моите канаки и му взе модерния колан и ножа заедно с ножницата. — Капитанът се обърна към своя помощник. — Можете да хвърлите котва, господин Меш. Не отпускайте много веригата. Няма изгледи да задуха, а утре сутринта може да се преместим срещу навесите със
сушените кокосови ядки.
Минута по-късно котвата полетя с дрънчене надолу. До борда вече стоеше спусната във водата лодка и групата, която отиваше на брега, се настани в нея. Освен канаките, които слизаха до един на сушата, в лодката бяха Грийф и Уили. В началото на малкия коралов кей Уили Смий смънка някакво извинение, отдели се от своя шеф и изчезна в палмовата алея. Грийф се отправи в противоположна посока, покрай фасадата на стара мисионерска черква. Тук на брега, сред гробовете, леко облечени в аху и лавалава, окичени с венчета, гирлянди и големи, фосфоресциращи ружи, втикнати в косите им, танцуваха младежи и девойки. Малко по-нататък Грийф мина край дълга колиба химине, направена от трева, където няколко десетки по-възрастни хора, насядали в дълги редици, пееха стари черковни песни, научени от мисионери, за които вече никой не си спомняше. Той мина и край двореца на Туй Тулифау. По светлините и шума Грийф разбра, че там, както обикновено, пируваха. От всички щастливи острови в Южните морета Фиту-Айва беше най-щастливият. Тук пируваха и се веселяха при раждания и смърт и с еднакво усърдие чествуваха както умрелите, така и още неродените.