— Виждал ли си някога човек в напреднал стадий на аплазия?
— Не — призна мъжът в сиво.
— Не са много привлекателни. Меко казано.
И двамата останаха безмълвни, докато тялото пред тях постепенно започна да придобива цвят. След две минути полупрозрачното покривало се плъзна в стената. Изпод него се разкри съсухрен мъж, чиято плът беше отвратително обезобразена от ужасна кожна болест. На места се виждаха части от оголени скули, лъскави и бели, през кожата на ръцете се подаваха ставите. Дори там, където кожата не беше засегната, като че ли имаше нещо ужасно, което пълзи по нея и я обезцветява.
Мъжът в сиво се извърна от погнуса, след което се насили да погледне отново. Очакваше въздухът да мирише на разлагаща се плът, но той остана чист и филтриран.
Най-накрая клепачите потрепнаха, веднъж, втори път, след което бавно се отвориха. Очите бяха светлосини, почти безцветни. Болният остана неподвижен цяла минута, след което се намръщи.
— Къде отиде Акоста? — дрезгаво проговори най-накрая.
— Кой е Акоста? — попита мъжът в сиво.
— Лекарят ми. Преди минута беше тук.
— А — усмихна се мъжът в бяло. — Доктор Акоста е мъртъв от повече от осемдесет години. Самият вие сте тук от сто и седем години, мистър Найтхоук.
Болният изглеждаше объркан.
— Сто и…
— И седем години. Аз съм доктор Гилбърт Игън.
— Коя година сме?
— 5101-ва от галактическата ера — каза Игън. — Да ви помогна ли да седнете?
— Да.
Игън повдигна крехкото тяло, което приличаше на скелет, до седнало положение. То се килна настрани веднага, щом Игън престана да го прикрепя.
— Ще опитаме пак като се почувствате малко по-силен — сви рамене Игън и нагласи тялото така, че обезобразените крайници да не провисват. — Прекарахте доста време в сън. Как се чувствате?
— Умирам от глад — промърмори Найтхоук.
— Естествено — усмихна се Игън. — Не сте яли повече от век. Дори да вземем предвид, че метаболизмът ви е бил забавен около сто пъти, стомахът ви вероятно е празен от десет години или повече.
Игън прикрепи една тръбичка към лявата ръка на Найтхоук.
— За съжаление, не сте в състояние да се храните, но това ще снабди тялото ви с хранителните вещества, от които се нуждаете.
— Но мога и да хапна нещо — каза Найтхоук рязко, — нали вече съм излекуван. — Направи пауза. — Сто и седем години! Със сигурност са ви били достатъчни.
Игън погледна крехкия, болен мъж с известно съчувствие.
— Опасявам се, че още не е открит лек за аплазията.
Найтхоук се обърна и се втренчи в доктора. При такъв поглед Игън беше благодарен, че пациентът му не е здрав и въоръжен.
— Оставих изрични инструкции да не бъда събуждан, докато не ме излекуват.
— Обстоятелствата се промениха, мистър Найтхоук — пристъпи напред мъжът в сиво.
— Кой, по дяволите, сте вие?
— Казвам се Маркус Динисен. Аз съм вашият юрисконсулт.
Найтхоук се намръщи.
— Моят адвокат?
Динисен кимна.
— Аз съм старши съдружник във фирма „Хъбс, Уилкинсън, Рейт и Химинес“.
— Рейт — каза Найтхоук и кимна замислено. — Той е моят адвокат.
— Морис Рейт се е включил във фирмата на Хъбс три години преди да почине, през 5012 г. Пра-правнукът му работи при нас до пенсионирането си миналата година…
— Добре — прекъсна го Найтхоук. — Вие сте моят адвокат. Защо преценихте, че трябва да ме събудите?
— Не е много лесно да се обясни, мистър Найтхоук — започна Динисен смутено.
— Изплюй камъчето!
— По времето когато сте решили да преминете в Дълбок сън, вие сте предали папката с документите си на моята фирма.
— Не беше папка с документи — каза Найтхоук. — Бяха шест милиона и половина кредита.
— Точно така — съгласи се Динисен. — Получихме инструкции да ги инвестираме и да покриваме за вечни времена разходите по тази апаратура или докато се открие лек за вашата болест.
— Значи ви трябваха сто и седем години да пропилеете всичките ми пари?
— Съвсем не! — каза Динисен разгорещено. — Парите ви са непокътнати и се олихвяват средно по 9,32% годишно вече повече от век. Мога да ви покажа извлеченията, ако искате да ги прегледате.
Найтхоук примигна — смайването ясно личеше на обезобразеното му лице.
— В такъв случай, щом не съм разорен и не са открили лек, какво по дяволите става тук?
— В сметката ви се трупат малко повече от шестстотин хиляди кредита на година — обясни Динисен. — За нещастие, поради нарастващата инфлация в икономиката на Делурос, вашата апаратура струва един милион кредита годишно. Това означава, че се получава недостиг от почти четиристотин кредита годишно. Не можем да плащаме разходите с дивидентите ви, а ако посегнем към основния капитал, до десет години ще бъдете несъстоятелен. Нито пък има гаранция, че дотогава ще се открие лек за аплазията.