— Впечатлен съм — каза Найтхоук.
— А твоите оръжия как са? — попита Маркиза.
Найтхоук, който стоеше с лице към Маркиза, се завъртя, извади оръжията си и стреля и с двете. Оръжието в дясната му ръка простреля лявото око на холографията на боеца от флотата, който се подаваше над една защитна бариера и миг по-късно пистолетът в лявата му ръка прогори дупка в гърдите на мишената с лазерен лъч.
— Струва ми се, че са добре — каза той като ги пъхна обратно в кобурите.
— Аз съм още по-впечатлен — кимна Маркиза, — въпреки че знаех, че измежду всички мъже в Клондайк най-вероятно е ти да поддържаш оръжията си в отлична форма. Предполагам, че Перфектния убиец сигурно е улучват мишените си на петдесет метра разстояние, дори и с вързани очи.
— Не си ме извикал тук, за да видиш как стрелям — каза Найтхоук. — А и аз не дойдох да гледам ти как стреляш. Какво има?
— Изглежда на Делурос не са те научили да водиш неангажиращ разговор, нали? — попита Маркиза с усмивка.
— Не.
— Добре. Извиках те, защото трябва да обсъдим нещо.
„Ето, сега ще спомене за Перлата от Маракайбо, ще каже да не я докосвам никога повече и ще трябва да го убия.“
— Чувал ли си някога за Дядо Коледа?
— Имаш предвид детските приказки? — попита Найтхоук.
— Ти си голям щастливец — разсмя се Маркиза. — Не, този Дядо Коледа работи в Границата. Или поне беше така, докато не стана амбициозен. Току-що направи голям удар в Олигархията и сега пътува обратно насам като по петите му го следват десетина полицейски кораба.
— Защо го наричат Дядо Коледа? — попита Найтхоук.
— Тук човек сам си избира името — отвърна Маркиза. — А понякога то избира човека. Във всеки случай, той се занимава с обири на църкви.
— Печели ли се от това?
— Ами, ако обираше само свещениците и милостинята за бедни, нямаше да печели много. Но в някои от църквите има доста злато и предмети на изкуството. Тук няма такива, затова отиде в Олигархията да направи някой голям удар.
— Изглежда го е направил.
Маркиза кимна.
— Да. Разбрах, че е откраднал около двеста килограма злато от една църква на Дарбар II, както и няколко религиозни картини на Морита.
— Морита? Никога не съм чувал за него.
— Предполагам, че е имало лимит на информацията, която са могли да ти дадат за два месеца — каза Маркиза. — Морита е най-известният художник от късния Демократичен период. Картините му струват милиони, а последния път, когато проверих, златото струваше по двадесет кредита грама. Това означава, че Дядо Коледа носи в багажника си, както се казва, откупа за царя. Проблемът му, обаче, както споменах, е, че след него има куп полицейски кораби.
— С каква преднина се движи?
— Ами, може би седем часа, може би осем.
— Ще им избяга. Със скоростта на светлината седем часа са цяла вечност.
— Той кара модел Златна линия Три — четиридесет — едно.
На Найтхоук не му говореше нищо.
— Висока скорост, ограничен обхват — продължи Маркиза. — Ще издържи още около шест часа, след което ще трябва да спре, за да зареди.
— Явно в цялата тази работа се налага да се включа и аз.
— Разбира се — усмихна се Маркиза, — компютърът ми проектира евентуалните планети, където може да спре, за да подсили ядрения си реактор. Те са само четири. Две от тях са военни постове и той не е глупав, за да спре там. Третата е във война с една съседна система и каквито и гаранции да му дават, има доста голяма вероятност да го гръмнат или едните, или другите.
— Нека позная. Тундра е четвъртата.
— Не. Но аз управлявам четвъртата планета. Тя е малка, казва се Аладин. Искам незабавно да отидеш там.
— И след това?
— Според мен Дядо Коледа ще спре там. Искам да се срещнеш с него.
— И какво да му кажа?
— Предай му много здраве от мен и поздравления за удара и му кажи любезно, но твърдо, че цената на горивото и таксата за преминаване са се повишили.
— Колко?
— Много — присви очи Маркиза. — Искам петдесет процента от плячката.
— А ако откаже?
— Направи, каквото трябва — сви рамене Маркиза. — Просто искам, когато си тръгне, половината от товара му да остане на Аладин.