— Така им викат, откакто се нанесох на Аладин — каза извънземният. — Винаги съм смятал, че хората са ги кръстили така. — Извънземният замълча неловко. — Наистина трябва да зная, сър: с вас ли ще отседне?
— Какво значение има?
— Трябва да програмирам системата за сигурност в стаята ви, сър. Тя е много чувствителна: ако не я уведомя, че с вас има Свещено кълбо, алармата ще се задейства на секундата.
— Разбирам.
— Желаете ли да видите апартамента си?
— Не още. — Той подхвърли един диск на тезгяха. — Начислете разходите на тази сметка.
— Разбира се, сър.
Найтхоук се наведе и вдигна Свещеното кълбо. То не се опита да му избяга, напротив, когато разсеяно го погали с ръка, започна да мърка още по-силно.
„Ти щеше да го гръмнеш, нали, Перфектен убиецо?“
— Е, хубаво е, че срещнах нещо, което ме харесва — каза той меко. — Може би ще го оставя да се повърти около мен за известно време.
Той го пусна обратно на пода, мина през фоайето и влезе в ресторанта. Намери една малка маса, седна и сложи палеца си на скенера, който го разпозна и потвърди кредита му. Найтхоук прегледа менюто като докосваше с пръст нещата, които искаше. Поръча кафе и кифла за себе си и една купичка мляко за Кълбото. Когато роботът дойде, Найтхоук взе храната си и сложи купичката на пода.
Кълбото се приближи, обиколи предпазливо купичката и накрая се дръпна, като отново започна да се търка в ботуша на Найтхоук и да мърка силно. Джеф се пресегна и го бутна леко към купичката. То изсвири пронизително, тупна се в купичката, обърна се отново към Найтхоук и отново се прилепи към ботуша му.
— Добре, както искаш — каза Найтхоук като вдигна купичката и я сложи на масата.
Изведнъж кълбото започна да подскача, отначало леко, след това все по-високо и по-високо, докато стигна височината на масата. След още едно топване се приземи плавно на масата и се изтърколи точно срещу купичката. Кълбото нямаше видими сетивни органи, но Найтхоук можеше да се закълне, че то гледа подозрително купичката.
Той изпи кафето си и реши да покаже празната чаша на Кълбото, но то избяга в другия край на ресторанта, след което срамежливо се върна до масата и легна до ботуша на Найтхоук. Той си поръча още едно кафе, постоя десетина минути и излезе във фоайето.
— Тръгнахте си преди да успея да ви кажа номера на апартамента — отбеляза извънземният на рецепцията. — Три — нула — две — Б, настроен да разпознава гласа, отпечатъците и ретината ви.
— Благодаря, но мисля, че ще остана във фоайето.
— Защо? Тук няма нищо интересно. В стаята ви има видео-забавления, барче с алкохол, уред за въображение и…
— Ами значи ще има какво да очаквам с интерес.
Извънземният го изгледа за миг, като че ли осъзна, че никога няма да разбере тези странни същества, сред които съдбата го беше заставила да живее.
Найтхоук се приближи до един стол, който му се стори удобен — разположен във въздуха на няколко сантиметра от пода. Седна и кръстоса крака, при което Кълбото скокна на върха на ботуша му и остана там.
— Бавно въртене — изкомандва Найтхоук и столът започна да се върти в кръг. Не се движеше така бързо, че да му се завие свят, като в същото време му даваше възможност да оглежда цялото фоайе, без да изглежда подозрително.
След няколко минути две жени влязоха в хотела и се отправиха към въздушния асансьор. От ресторанта излезе миньор в безупречно чиста работна манта, готов да програмира роботите си да издирват през деня това, което е останало от природните богатства на Аладин.
След около два часа един нисък, широкоплещест мъж влезе в хотела силно запотен. Хвърли поглед наоколо и отиде право на рецепцията.
— Мога ли да ви бъда полезен, сър? — попита извънземният.
— Златната ми линия три — четиридесет — едно е изгладняла и сърдита — отвърна човекът. — Трябва ми някой да я поглези и да мушне нещо в реактора.
— Предполагам, че сте кацнали на запад от града в равнината?
— Да.
— Ако ми дадете регистрационния номер на кораба си, мога да пратя опитен механик до петнадесет минути.
— Р — три — две — нула — едно — ТУ — четири — Ж — отговори мъжът и хвърли една пачка кредити на тезгяха. — И го пратете до десет минути.
— Разбрано, сър! — каза извънземният като прибра парите в джоба си. Той извика на холографския екран на компютъра си карта на града, набеляза най-вероятните места, където механикът можеше да се намира и даде указания за видеофонни връзки до всяко място.
Найтхоук стана от стола си и се приближи към ниския мъж.
— Да те черпя едно питие, докато чакаш?
— Звучи добре — каза другият. — Страшно любезно от твоя страна.