И, разбира се, сред тях беше Джеферсън Найтхоук, известен като Перфектния убиец.
Мина цял ден, докато Найтхоук и неговият спътник, нисичък, леко плешив мъж на име Ито Киношита, преминат митницата. Провериха отпечатъците на Найтхоук. Изследваха ретината и гласа му. Тестовете на ДНК също потвърждаваха самоличността му, макар че беше на повече от сто и петдесет години, а човекът, който носеше неговото име, очевидно нямаше двадесет и пет. Единственият извод беше, че е клониран.
В крайна сметка властите решиха, че клонираният има право да използва разрешителното на оригинала и двамата с Киношита изчезнаха в безкрайния чуждоземен храсталак. Там прекараха четири дни. Когато се появиха отново, носеха със себе си туловищата на две огромни Демонски котки — тристакилограмови хищници, чиято плячка бяха огромните стада от по-дребни животни.
Киношита докара автомобила за сафари до поста Пондоро — една разкошна крепост сред храсталака, където уморените и богати ловци можеха да си починат на спокойствие. В крепостта имаше ресторант, таверна, болница, магазин за оръжия и амуниции, магазин за географски карти, отделение за препариране на животни и сто колиби, които можеха да поберат до четиристотин души. Имаше само три такива поста на планетата — Пондоро, Корбет и Силъс. Обикновено имаше най-много петнадесет хиляди човешки същества, отишли на лов или почивка, на тази планета, чиято повърхност беше почти два пъти по-голяма от тази на Земята.
Като пристигнаха в поста, двамата разтовариха Демонските котки в отделението за препариране и се оттеглиха в колибата си да се изкъпят, избръснат и преоблекат. След това влязоха в ресторанта да вечерят. Менюто съдържаше вносно месо от дивеч, тъй като по някаква причина храносмилането на хората не можеше да понася местните животни.
След вечеря се запътиха към „При Синия с шестте пръста“. Това беше таверна, която се държеше от огромен човешки мутант с поразяващо синя кожа. Краят на лявата му ръка представляваше безформен кокал, а дясната му имаше шест дълги пръста, подобни на змии, с множество стави. Той се беше установил на Карамоджо и пребиваваше там вече близо тридесет години. Дори и да беше напускал планетата през това време, никой не си спомняше за това.
Синия не беше ловец, но искаше обстановката да се харесва на клиентите му. Затова по стените бяха окачени глави на Демонски котки, Огнени гущери, Броненосци-убийци, Среброкожи хищници и още пет-шест местни вида. С тях таверната приличаше по-скоро на селска ловджийска колиба, отколкото на бар от петдесет и втори век от галактическата ера.
Синия имаше една кукумявка, оцветена в синьо, червено и златно, поставена в голяма клетка над бара. Клиентите можеха да я хранят като за целта винаги имаше приготвени няколко живи гущерчета. Точно зад клетката беше разположен компютър с осведомителен бюлетин, който непрекъснато се попълваше с най-новата информация — за курса на кредитите, доларите Мария Тереза, лирите на Далечния Лондон и още пет-шест валути.
На една от стените имаше редица холографски екрани, свързани с камери, пръснати из околността. Няколко приходящи, мъже и жени, които идваха на сафари за ден-два, гледаха екраните съсредоточено. Щом видеха животното, което търсеха, втурваха се да го уловят. Отдавна нямаше такова нещо като ловен учител или водач, не и в ерата, когато автомобилът за сафари можеше да улавя дирите и сам да проследява дивеча.
Щом стигна до масата, Киношита размести столовете, седна и направи знак на младия си спътник да направи същото.
— Приключи ли с пренареждането на масата? — попита Найтхоук като го гледаше с любопитство.
— Никога не сядай с гръб към врата или прозорец.
— Все още нямам врагове — отвърна Найтхоук.
— Ала нямаш и никакви приятели, но по-важно е накъде си тръгнал.
Найтхоук сви рамене и седна.
Един извънземен сервитьор с хуманоидна външност и говорещ земен език със силен акцент се приближи и ги попита какво ще пият.
— Две Прашни уличници — каза Киношита.
Чуждоземецът кимна и се отдалечи.
— Прашни уличници? — повтори Найтхоук.
— Ще ти харесат — увери го Киношита.
Найтхоук сви рамене и огледа помещението.
— Интересно място. Точно така трябва да изглежда една ловджийска колиба.
Киношита кимна в знак на съгласие.
— Има съвсем същото място на Последния шанс.
Найтхоук поклати глава.
— Не, то е на Байндър X.